Идмистън Вилас, Северен Лондон
31 декември 1876
Най-после успях да взема сандъците и кутиите си от склада и прекарах унило Коледата, като ровех из старите си вещи и отделях онези, от които нямам повече нужда, от другите, които се радвам да видя отново. Този дневник е от вторите и дори успях да го прелистя през последните няколко минути.
Помня, че веднъж вече бях решил да оставя настрана дреболията, наречена кариера на илюзионист, и докато изписвам тези думи, отново ме спохождат същите мисли. Има твърде много празнини обаче. Откъснах всички страници, на които бях описал караниците ми с Хенри, но заедно с тях бяха унищожени и записките, в които описвах напредъка си. Нямам намерение да си губя времето да се връщам назад и да обобщавам разнообразните трикове, хитрини и движения, научени и упражнявани в онези дни.
Освен това от последния ми запис — преди повече от две и половина година — виждам, че тогава съм очаквал в обезсърчено вцепенение да навърша двайсет и една, за да може Хенри да ме изхвърли от къщата. Всъщност не чаках толкова дълго и взех нещата в свои ръце.
Така че ето ме, деветнайсетгодишен, живея под наем на порядъчна улица в лондонско предградие, свободен от миналото си човек; и поне за следващите две години (защото без значение къде живея, Хенри трябва да продължи да изплаща издръжката ми) надалеч от финансовите несгоди. Веднъж вече имах възможност да изпълнявам илюзиите си пред публика, но не ми платиха. (Колкото по-малко бъде казано за този унизителен случай, толкова по-добре.)
Превърнах се — и ще остана такъв — в най-обикновения мистър Рупърт Анджиър. Обърнах гръб на миналото. Никой никога в този нов мой живот няма да научи истината за произхода ми.
Утре, тъй като е първият ден от новата година, ще обобщя амбициите си в илюзионизма и може би ще взема някои решения.
1 януари 1877
Сутрешната поща ми донесе малък пакет книги от Ню Йорк, които очаквах от дълги седмици и преди малко имах възможност да ги прегледам за някои идеи.
Обожавам играта на сцена. Изучавам сценичното изкуство, как да забавляваш публиката с поток от остроумни и шеговити забележки… и мечтая за смях, изненадани възклицания и избухващи аплодисменти. Сигурен съм, че ще се изкача до върховете на моята професия, ако постигна съвършенство в начина на представянето й.
Слабата ми страна е, че никога не успявам да проумея как работи една илюзия, докато не ми бъде обяснена. Когато видя за пръв път изпълнението на някой номер, съм също толкова смаян, колкото всеки друг сред публиката. Имам слабо въображение за илюзията като такава и откривам, че изпитвам затруднения в прилагането на основни принципи за постигането на желания ефект. Когато ставам свидетел на изключителен номер, съм замаян от демонстрацията му и объркан от невидимото.
Веднъж по време на представление в манчестърския „Хиподроум“ фокусникът показа на всички зрители стъклена гарафа. Вдигна я пред лицето си, за да видим чертите му през нея. Удари я леко с метална пръчка, за да разберем по нежния звънтящ звук, че е симетрична и отлично изработена. Накрая я обърна с дъното нагоре, за да се уверим, че е празна. Сетне се обърна към масата си с реквизит, където стоеше метална кана. Отля от нея в гарафата около половин литър чиста вода. Най-накрая, без повече церемонии, приближи един поднос с винени чаши в другия край на сцената и отля във всяка от тях по малко вино!
Въпросът е, че вече притежавах устройство, което ми позволяваше привидно да наливам вода в навит вестник, а от него да изливам мляко (вестникът оставаше необяснимо сух).
Принципът в голямата си част оставаше същият, само представянето беше различно, но зает да се възхищавам от второто, бях пропуснал да отчета първото.
Харча огромна част от месечната си издръжка из магазините за фокуснически принадлежности, откъдето купувам тайни или устройства, позволяващи ми да добавям един или друг трик към нарастващия си репертоар. Дяволски трудно е човек да се сдобие с някоя тайна, ако не е за продан! И дори да ми се удаде, тайната невинаги е отговорът, защото с разрастването на конкуренцията илюзионистите са принудени да измислят свои собствени номера. Откривам, че за мен е едновременно мъчение и предизвикателство да наблюдавам как някой друг изпълнява фокусите си.
В тази професия трудно се допускат новодошли. Някой ден, смея да твърдя, и аз ще стана професионалист и ще се мъча да попреча на младите, но за момента се дразня от това, че по-възрастните илюзионисти пазят така ревниво тайните си. Този следобед писах до „Съвет на факирите“ — месечен журнал, който се разпространява само с абонамент, — и изложих размишленията си за широко разпространената и абсурдна мания по опазването на тайни.