Платиха ми само половината от хонорара — пет шилинга и три пенса, а импресариото ме посъветва преди да опитам пак, да се упражнявам по-дълго. Мистър Хилел съветва същото.
20 юни 1877
В отчаянието си реших да изоставя кариерата на илюзионист.
14 юли 1877
Ходих до Дарбишър, за да посетя Мама, и сега се връщам налегнат от още по-мрачно настроение и меланхолия в сравнение с онези отпреди да замина. Освен това ме очакваше новината, че от следващия месец наемът ми се увеличава на десет шилинга седмично.
Все още разполагам с малко повече от година, преди да се наложи да се издържам сам.
10 октомври 1877
Влюбен съм! Името й е Друсила Макавой.
15 октомври 1877
Прекалено избързах, и то как! Тази жена, Макавой, не беше за мен. Смятам да се самоубия и ако някой се натъкне на дневника ми и открие, че следващите страници са останали празни, значи съм успял.
22 декември 1877
Ето че най-сетне открих истинската жена в живота си! Никога не съм бил по-щастлив. Казва се Джулия Фенсъл, с два месеца по-млада от мен, косата й е наситено червеникаво-кафява и се спуска на вълни през лицето й. Има сини очи, дълъг прав нос, брадичка с мъничка трапчинка, уста, която сякаш винаги е готова да се усмихне, и глезени, чиито изискани форми ме влудяват от любов и страст. Може да се каже, че е най-красивата млада жена, която съм виждал, а и твърди, че ме обича толкова, колкото и аз нея.
Не е за вярване, буквално не вярвам на добрия си късмет. Прогонва от ума ми всички тревоги, всички страхове, гнева, отчаянието, амбициите. Изпълва живота ми. Почти не смея да пиша за нея, за да не урочасам това неочаквано щастие!
31 декември 1877
Все още не мога да се заставя да пиша за Джулия или като цяло за живота си, без да започна да треперя. Годината свършва и тази вечер в 11.00 ч. ще сме заедно, за да посрещнем началото на новата.
Общо приходи за 1877 година: 5 шилинга и 3 пенса.
3 януари 1878
От средата на миналия месец се виждам с Джулия всеки ден. Тя се превърна в най-скъпия и близък приятел, който имам. Трябва да опиша впечатленията си за нея възможно най-обективно, защото запознанството ни вече започна да обръща късмета ми.
Първо нека отбележа, че от потресаващото ми представяне в „Лангъм Стрийт Хотел“ преди няколко месеца не съм получавал други ангажименти. Увереността ми бе на дъното и за ден-два не успях да събера в себе си дори подобие на оптимизъм, за да обиколя агенциите. Рано или късно обаче трябваше да го направя, защото само по този начин можех да си намеря работа. Именно благодарение на тези меланхолични обиколки срещнах Джулия за пръв път. Бях я виждал и преди, както и всички останали по този маршрут, а чистата й красота я правеше недостъпна за мен. Най-накрая се заговорихме, когато ни накараха да изчакаме заедно в приемната на един агент на Грейт Портланд Стрийт. Помещението беше неотоплено, с голи дъски, боядисано в сиво, обзаведено с възможно най-твърдите дървени седалки. В нейно присъствие нямаше как да се престоря, че не я забелязвам, така че събрах кураж и я заговорих. Отговори ми, че е актриса; аз от своя страна се представих като илюзионист. От няколкото ангажимента, както съвсем скоро научих, с които се бе сдобила напоследък, стана ясно, че описанието на заниманията й е също толкова теоретично, колкото и моето. Сметнахме преструвките си за забавни и станахме приятели.
Джулия е първият човек, като се изключи Гриърсън, пред когото показвам фокусите си насаме. За разлика от Гриърсън, който аплодираше всичко, което правех, без значение колко неумело или неиздържано, Джулия е и критична, и насърчителна. Окуражава ме, но и ме напада унищожително, ако открие в изпълнението ми нещо нередно. Не бих приел подобно отношение от никой друг, но и след най-безпощадните си критики тя винаги намира по някоя дума, изпълнена с любов, подкрепа или конструктивно предложение.
Започнах с прости трикове за ловкост на ръката с монети — първите, които бях научил. Последваха ги номера с карти, кърпички, шапки, билярдни топки. Интересът й ме ентусиазираше. Постепенно й показах почти целия си репертоар, дори илюзиите, които все още не бях овладял напълно.
Понякога на свой ред Джулия рецитираше за мен: редове от големите поети, големите драматурзи, творби, които винаги бяха нещо ново за мен. Изумявах се, че е способна да запомня в такъв обем, но тя ми отговаряше, че има лесни за научаване техники. Това беше Джулия — наполовина артист, наполовина занаятчия. Изкуство и техника.