5
Реших да се свържа с редакцията, тъй като беше ясно, че историята, за която ме бяха изпратили, вече не е актуална. Застанах под капещия бръшлян, загледан в тежкия ситен дъжд, и позвъних на директната линия на Лен Уикъм, изпълнен с лоши предчувствия. Почаках малко да вдигне. После му разказах какво се е случило.
— Видя ли се вече с информатора? — попита той. — Някой си на име Анджиър?
— В момента съм точно пред къщата — отвърнах и му разясних как стоят нещата. — Мисля, че нямаме история. Според мен е възможно да става въпрос за междусъседски спор. Нали знаеш, всеки се оплаква от другия. — Но не и за това, че някой вдига шум, помислих си веднага щом изрекох тези думи.
Настъпи продължително мълчание.
След това Лен Уикъм каза:
— Виж се със съседите и ако има нещо в цялата работа, ми звънни пак. Ако няма, се връщай в Лондон още довечера.
— Петък е — казах му. — Мислех да посетя родителите си довечера.
Уикъм отговори като прекъсна връзката.
6
На главния вход на крилото ме посрещна застаряваща жена, към която се обърнах с „мисис Анджиър“, но тя просто се поинтересува за името ми, вгледа се внимателно в журналистическата ми карта, а после ме покани в една странична стая и каза да изчакам. Внушителните размери на помещението, семпло, но приятно обзаведено с индийски килими, антични столове и лакирана маса, ме накараха да се почувствам неудобно в измачкания си от пътуването и мокър от дъжда костюм. След около пет минути жената отново се появи с тон, от който ме побиха ледени тръпки:
— Лейди Катрин ще ви приеме.
Отведе ме на горния етаж в голяма, приятна гостна с изглед към долината и високия скалист склон отвъд нея — в този момент едва забележим.
До камината, където пламтяха и пушеха запалени цепеници, стоеше млада жена, която протегна ръка и се ръкува с мен, когато пресякох стаята до нея. За момент бях изгубил присъствие на духа от новината, че ще бъда приет от лейди Еди-коя си, тя се държеше много сърдечно. Бях приятно изненадан от външността й. Беше висока, имаше тъмни коси, широко лице и силна челюст. Прическата й омекотяваше по-острите черти на лицето й. Очите й бяха големи. В изражението й имаше нервност и внимание, сякаш се притесняваше какво мога да кажа или какво бих си помислил.
Поздрави ме официално, но в секундата, в която другата жена напусна помещението, обноските й се промениха. Представи се като Кейт, не Катрин, Анджиър, и ми каза, да не обръщам внимание на титлата, тъй като я използвала рядко. Поиска от мен да потвърдя, че съм Андрю Уестли. Отговорих, че съм.
— Допускам, че току-що сте минали през главната част на къщата?
— Църквата на добрата вест? Едва успях да прекрача прага им.
— Мисля, че вината е моя. Предупредих ги, че може да дойдете, но мисис Холоуей не беше особено очарована.
— Предполагам, вие сте изпратили съобщението до моя вестник?
— Исках да се срещна с вас.
— И аз стигнах до това заключение. Но защо, за бога, искате да се срещнете с мен?
— Смятам да ви разкрия всичко. Но още не съм обядвала. А вие?
Последвах я надолу по стълбите на приземния етаж, където жената, въвела ме в дома й, която Катрин нарече мисис Мейкин, поднесе скромен обяд от колбаси, сирене и салата. Докато се настанявахме на масата, попитах Кейт Анджиър защо ме бе повикала чак от Лондон на пръв поглед без основателна причина.
— Не мисля, че е неоснователна.
— Тази вечер трябва да изпратя материала.
— Е, това може и да се окаже трудна работа. Ядете ли месо, мистър Уестли?
Тя ми подаде чинията с нарязаните колбаси и сирене. Докато се хранехме, поведохме любезен разговор — тя ме разпита за вестника, за кариерата ми, къде живея и така нататък. Все още си давах сметка за титлата й и усещах лека скованост, но колкото повече разговаряхме, толкова по-лесно ставаше. Държеше се колебливо, едва ли не нервно, и често, докато говорех, отместваше поглед и после пак връщаше очи към мен. Забелязах, че когато посягаше към масата, ръцете и трепереха. Когато най-сетне почувствах, че е настъпил моментът да я попитам нещо за самата нея, ми отговори, че семейството й притежава къщата над триста години. По-голямата част от земята в долината беше част от имението, както и известен брой ферми, които отдаваха под наем. Графската титла принадлежеше на баща й, но той живееше в чужбина. Майка й беше починала, а единствената й друга близка роднина, по-голямата й сестра, беше омъжена и живееше в Бристол с децата си.
Къщата изпълнявала функцията на семеен дом, с прислуга от няколко човека, до избухването на Втората световна война. По това време Министерството на отбраната реквизирало по-голямата част от сградата за регионален щаб на Командването на Кралските военновъздушни сили. Някъде тогава семейството се преместило да живее в източното крило, което така или иначе било любимата им част за обитаване. След напускането на КВС къщата преминала в ръцете на Окръжния съвет на Дарбишър, който я използвал за офиси, а настоящите наематели (както тя се изрази) се настанили през 1980 година. Спомена, че отначало родителите й се тревожели от перспективата да живеят под един покрив с религиозна секта, но по онова време семейството се нуждаело от парите и нещата се подредили относително приемливо. Учебният процес в Църквата протичал мирно и тихо, членовете й били любезни и очарователни събеседници и в последно време нито тя, нито жителите на селото се интересували от заниманията им. Постоянно с автобуси пристигали нови членове, а други си заминавали.