— Приемам го сериозно — потвърдих. — В края на краищата хората, установили контакт, стават все повече. Приемам натрупаните доказателства. Не можеш да пренебрегнеш твърденията им.
— Рупърт, не говориш сериозно! — извика тя.
Продължих глуповато:
— Но тези сеанси са били наблюдавани от учени със солидна академична квалификация…
— Разбирам ли те правилно? Теб, чиято професия се корени в заблудата?
В този момент започвах да виждам какво иска да ми каже, но все още бях под влияние на свидетелствата на очевидци, като например сър Ангъс Джонс, чието потвърждение за съществуването на света на духовете току-що бях прочел във вестника.
— Винаги си казвал — продължи любимата ми Джулия, — че най-лесно се мамят хора с добро образование. Тяхната интелигентност ги заслепява за простотата на тайната във фокуса!
Най-после бях схванал.
— Значи твърдиш, че тези сеанси са… обикновени илюзии?
— Какво друго могат да бъдат? — каза тържествуващо тя. — Това е ново търговско начинание, скъпи. Трябва да станем част от него.
Така че, доколкото разбирам, новата ни насока е в света на спиритизма. Описвайки този разговор с Джулия, зная, че вероятно се представям в глупава светлина. Винаги срещам трудности в проумяването на магията, докато не ми посочат каква е нейната тайна.
15 юли 1878
Случи се така, че две от писмата, които в края на миналата година адресирах до различни магически журнали, бяха публикувани тази седмица. Забелязах ги с леко смущение! Оттогава насам в живота ми настъпиха доста промени. Помня например, че съчиних първоначалната версия на едно от писмата в деня, когато открих истината за Друсила Макавой. Докато чета собствените си думи, си припомням онзи печален октомврийски ден в зле отоплената ми квартира — как седях на бюрото и изливах жлъчта от душата си върху някакъв злочест фокусник, който донякъде ексцентрично съобщаваше в журнала, че има желанието да основе нещо като банка, където да бъдат трупани и съхранявани фокуснически тайни. Сега осъзнавам, че коментарът му е бил по-скоро шеговит, но ето го и писмото ми, истински порой от досадна сериозност, бичуващо горкия илюзионист за думите му.
В случая с другото писмо пък — поставящо ме в също толкова неловко положение — дори не мога да си припомня за някакви смекчаващи вината обстоятелства.
Всичко това ми напомни за състоянието на емоционална горчивина, в което живеех преди да срещна Джулия.
31 август 1878
Присъствахме на общо четири сеанса и вече знаем какво включват. Измамата по правило е с ниска проба. Може би участниците в нея са в такова състояние на душевен дискомфорт, че са податливи на почти всичко. И наистина в един от тези злощастни случаи изпълнението беше дотам неубедително, че единственото обяснение за мен се крие в доброволното упорство да бъдеш лековерен.
С Джулия обсъдихме надълго и широко как да подходим и решихме, че най-добрият и единствен начин е да мислим за усилията си като за професионална илюзия, отговаряща на най-високи изисквания. Вече има предостатъчно шарлатани, изнасящи спиритически сеанси, и нямам желанието да се превърна в поредния от тях.
Това начинание за мен е начин да свържем двата края, начин да преживяваме и може би да натрупаме малко пари, докато ми се удаде възможност да започна да се издържам от театралната си кариера.
Илюзиите, използвани в един сеанс, са обикновени, но вече сме си набелязали как да ги усложним, за да добият по-свръхестествен характер. Както открихме от номера с четенето на мисли, ще се учим от опита си, затова съставихме и платихме за публикуването на обява в един лондонски всекидневник. Отначало ще приемаме скромно заплащане, отчасти защото можем да си го позволим, докато се учим, но и за да си осигурим колкото може повече ангажименти.
Вече получих — и следователно харча — последната сума от месечна си издръжка. След три седмици ще завися изцяло от себе си, независимо дали ми харесва, или не.
9 септември 1878
Обявата ни предизвика четиринайсет запитвания! Тъй като взимаме по две гвинеи на сеанс, а обявата ни струваше 3 шилинга и 6 пенса, вече сме на печалба!
Докато пиша това, Джулия съчинява отговори на запитванията със задачата да запълни графика ни.
Цяла сутрин се упражнявам в илюзията, наречена ВЪЗЕЛЪТ НА ЯКОВ. Това е техника, при която фокусникът бива завързан за прост дървен стол с обикновено въже, което обаче все пак му позволява да се измъкне. С минимална помощ от страна на асистента (в моя случай Джулия), колкото и доброволци да завържат, затегнат или дори залепят въжето, все пак остава възможност да се измъкне. Изпълнителят, след като се скрие в шкафа, може не само да се освободи достатъчно, за да извърши привидните чудеса от вътрешността му, но и после да се завърне обратно в хватката на въжето, където да го открият, проверят и освободят същите доброволци, които преди това са го завързали.