Тази вечер, в края на номера, докато сияех пред публиката в очакване на аплодисментите, чух мъжа до себе си да казва:
— Ето, това не е моята карта!
Обърнах се към него. Глупакът стоеше там с остатъците от клетката, полюшващите се в едната му ръка и картата за игра в другата. Опитваше се да я разчете.
— Позволете на мен, сър! — избумтях с театралния си глас, долавяйки, че подставянето на картата може би се е объркало, и едновременно с това се подготвях да прикрия грешката с изблик на множество шарени лентички, които държа под ръка за такива случаи.
Опитах се да му отнема картата, но неразборията се превърна в катастрофа.
Той отскочи от мен, като крещеше тържествуващо:
— Вижте, на нея има написано нещо друго!
Мъжът се обръщаше към публиката, възползвайки се от факта, че по някакъв начин бе успял да победи магьосника в собствената му игра. За да овладея ситуацията, се наложи да се добера до картата, и го сторих, като я изтръгнах от ръката му. Окъпах го в шарени лентички, дадох знак на диригента и замахах, за да предизвикам аплодисментите на публиката и да отпратя по живо, по здраво досадника на мястото му.
Сред гръмката мелодия на оркестъра и велите ръкопляскания, стоях като закован, зачетен в думите на картата.
Беше написано: „Знам на кой адрес се виждаш с Шийла Макфиърсън. — Абракадабра! — Алфред Бордън.“
Картата беше тройка спатия, същата която бях накарал да си избере доброволецът.
Просто нямам представа как съм успял да изкарам представлението си докрай, но по някакъв начин съм го сторил.
18 февруари 1896
Снощи отидох сам до „Емпайър Тиътър“ в Кеймбридж, където Бордън изнасяше представление. Докато се занимаваше с брътвежите си около подготовката на някаква най-обикновена илюзия с шкаф, се изправих от мястото си в залата и го изобличих. Колкото може по-високо информирах публиката, че асистентката вече се е притаила в шкафа. Незабавно напуснах театъра, като хвърлих поглед назад едва когато вече излизах от залата, и бях възнаграден от гледката на преждевременно спускащите се завеси.
Сетне, неочаквано, открих, че се налага да платя цената за стореното. Докато поемах по дългия, самотен и студен път с влак обратно за Лондон, ме нападнаха угризения. В тази мрачна вечер имах предостатъчната възможност да обмисля действията си. Съжалявах горчиво за онова, което бях сторил. Лекотата, с която бях унищожил магията му, ме ужаси. Магията е илюзия, временно потискане на реалността за забавление на публиката. Какво право имах аз (или той, когато на свой ред постъпи по същия начин) да унищожавам тази илюзия?
Някога, преди много време, когато Джулия пометна с първото ни дете, Бордън ми писа, за да се извини за стореното. Глупаво — о, колко глупаво! — отхвърлих с презрение извиненията му. Сега настъпи моментът, когато тревожно жадувам да прекратим враждата помежду ни. Колко дълго още трябва двама зрели мъже да продължават да си правят номера пред очите на всички, за да изравнят резултата в игра, за която само те знаят — и която дори и те едва могат да си обяснят? Да, когато Джулия пострада по вина на този палячо, имах валидни основания да съм настроен срещу него, но от тогава се промениха толкова неща.
През цялото това студено пътуване обратно до Ливърпул Стрийт Стейшън си задавах въпроса как мога да го постигна. Сега, двайсет и четири часа по-късно, все още мисля. Ще се стегна и ще му пиша, ще призова да сложим точка и ще предложа да се срещнем лично, за да изгладим всякакви оставащи недоразумения, които според него не сме разрешили.
20 февруари 1896
Днес, след като беше отворила пощата си, Оливия дойде при мен и каза:
— Значи онова, което ми каза Джери Рут, е вярно!
Попитах я какво ли би могла да има предвид.
— Все още се виждаш с Шийла Макфиърсън, нали?
По-късно ми показа бележката, която е получила — в плик, адресиран до: „Живеещите, Апартамент Б, Идмистън Вилас № 45“. Беше от Бордън!
27 февруари 1896
Помирих се със себе си, с Оливия, дори с Бордън!
Нека просто отбележа, че обещах на Оливия никога повече да не се срещна с мис Макфиърсън (и наистина няма) и че любовта ми към нея няма да умре.
Освен това реших вече да не продължавам враждата си Алфред Бордън, без значение колко силно ме провокира. Все още очаквам отговора му след необмисленото ми избухване в Кеймбридж, но ще го пренебрегна.
5 март 1896
Дори по-рано, отколкото очаквах, Бордън направи успешен опит да ме унижи, докато изпълнявах една добре позната, но популярна илюзия, наречена ТРИЛБИ. (Онази, при която асистентката ляга на дъска, закрепена на облегалките на два стола, след което всички виждат как се издига във въздуха привидно без чужда помощ, а столовете се махат.) По някакъв начин Бордън се бе промъкнал зад кулисите.