И все пак в края аплодисментите бяха по-скоро учтиви, отколкото ентусиазирани.
13 май 1897
След много часове работа и репетиции с Адам постигнахме такова съвършенство в изпълнението с шкафовете, че според мен не може да бъде подобрено повече. След осемнайсет месеца работа заедно с мен Адам може да имитира характерните особености в движенията и поведението ми с нечовешка точност. С помощта на два идентични комплекта дрехи, малко грим и една (особено скъпа) перука може да се каже, че се превръща в мой двойник до последната подробност.
И въпреки това всеки път, когато изпълняваме номера и си мислим, че представлението е достигнало съкрушителната си връхна точка, с равнодушните си аплодисменти зрителите ни дават да разберем, че не са кой знае колко впечатлени.
Не зная какво да сторя, за да подобря илюзията. Преди две години дори само намекът, че биха ме убедили да я включа в представлението си, беше достатъчен хонорарът ми да се удвои. В последно време се е превърнала в нещо незначително. Изпадам в продължителни мрачни настроения.
1 юни 1897
От известно време до мен достигаха слухове, че Бордън е „усъвършенствал“ своята илюзия с размяната, но без повече сведения по въпроса не им обръщах внимание. Минаха години, откакто за последен път го видях да я изпълнява, така че вчера вечерта отидох заедно с Уилсън в един нотингамски театър, където през последната седмица Бордън изнася представления. (Тази вечер имам представление в Шефилд, но тръгнах от Лондон един ден по-рано, за да посетя Бордън en mute.)
Дегизирах се с посивяла коса, бакенбарди, размъкнати дрехи и чифт ненужни очила и заех мястото си само на два реда от сцената. Докато Бордън представяше номерата си, се намирах на няколко метра от него.
Внезапно всичко си идва на мястото! Бордън значително е подобрил своята версия на илюзията. Вече не се крие в шкафове. Вече няма глупости с подхвърляне на предмети из сцената (върху което не спирах да работя до тази седмица). И не използва двойник.
Казвам го с пълна увереност: Бордън не използва двойник. Известно ми е всичко за двойниците. Бих забелязал такъв, както бих разпознал облак в небето. По-сигурен от всякога съм, че Бордън работи сам.
Първата част на представлението си изигра пред спусната през половината сцена завеса, която се вдигна едва когато Бордън стигна до илюзията, предвидена за връхната точка на вечерта. Пред очите на публиката се разкриха редици от стъкленици с бълбукащи химикали, украсени с намотки шкафове, колби, капкомери, ефектът от всичко това — подсилен от лъскави електрически жици. Сякаш ни бе позволено да хвърлим поглед в лабораторията на зъл учен.
Бордън, във все така нелепата си роля на представител на френските академични среди, крачеше край апаратурата и изнасяше лекция на публиката за опасностите при работата с електрически ток. Понякога съединяваше два оголени проводника или ги поднасяше към стъкленица с газ, откъдето избликваше стряскаща светлина или се разнасяше силен гръм. Около него летяха искри, а над главата му се носеше мъгла от синкав дим.
Когато стана готов, даде знак на барабаниста на оркестъра. Взе два дебели кабела и ги съедини драматично един към друг, за да създаде електрическа връзка.
Пренасянето се осъществи в последвалата ярка светкавица. Пред очите ни Бордън изчезна от мястото си (двата дебели кабела паднаха и се загърчиха на пода, хвърляйки опасни искри), след което мигновено се появи в другия край на сцената — на поне шест метра от предишното си положение.
Беше невъзможно да се е пренесъл по нормален начин на това разстояние. Размяната стана прекалено бързо, прекалено съвършено. Появи се със сгънати ръце, сякаш продължаваше да държи кабелите, които в това време се виеха на зиг-заг по сцената.
Бордън пристъпи сред оглушителните аплодисменти и се поклони. Зад него научната апаратура все така бълбукаше и пушеше като зловещ фон, и като ли подчертаваше, обратно на очакванията, съвсем обикновената му външност.
Докато ръкоплясканията не спираха да гърмят, той посегна към джоба на гърдите си, сякаш за да извади нещо. Усмихна се скромно, подканяйки публиката да поиска от него една последна магия. Съответно аплодисментите се усилиха и след като усмивката му стана още по-ослепителна, Бордън бръкна в джоба и извади… яркорозова хартиена роза.
Появата й беше отпратка към по-ранен негов номер, при който бе позволил на една дама от публиката да избере цвете от цял букет, а след това по чудодеен начин бе накарал цветето да изчезне. Завръщането на розата очарова напълно публиката му. А когато издигна цветето високо, всички със сигурност видяха, че е същото, което дамата бе избрала.