— Искаш да откриеш как постига онзи номер, нали? — попита тя.
Докато постепенно схващах какво иска да каже, стоях безмълвно пред нея и я гледах, без да мога да повярвам. Ако успееше да спечели доверието му, да заработи с него по време на репетиции и на сцената, да получи достъп до работилницата му, нямаше да мине дълго, преди тайната на Бордън да стане моя.
Бързо уточнихме подробностите.
Тревожех се да не я разпознае, но Оливия не изпитваше безпокойство.
— Мислиш ли, че бих се захванала с тази идея, ако вярвах, че знае името ми? — каза провлечено.
Напомни ми, че веднъж му се бе наложило да се обърне към нея като „Живеещите“. За известно време нуждата от препоръки изглеждаше непреодолим проблем, защото Оливия не беше работила за друг освен за мен, но тя ми посочи, че съм напълно способен да подправям писма.
И имах съмнения, не се свеня да го призная тук. Мисълта за тази красива млада жена — която бе съсипала емоционално живота ми по такъв вълнуващ начин, беше отдала собствения си живот, за да бъде с мен, с която от цели пет години споделяхме всичко, — мисълта, че се подготвяше да навлезе в лагера на най-черния ми враг, беше почти непоносима.
Докато обсъждахме идеята й, бързо изминаха два или повече часа, след което се заехме да съставим план. Изпразнихме бутилката джин, а Оливия не спираше да повтаря:
— Ще ти донеса тайната, Роби. Това искаш, нали?
А аз отговарях да, но не исках да я изгубя.
Безскрупулността на Бордън надвисна като призрак над нас. Разкъсвах се между опияняващото желание да му нанеса съкрушителен удар и перспективата да предприеме още по-безжалостно отмъщение, ако осъзнае, че Оливия е моя. Дадох глас на тези страхове и Оливия отговори:
— Ще се върна при теб, Роби, и ще ти донеса тайната на Бордън.
Съвсем скоро бяхме напълно пияни, игриви и нежни и се върнах в апартамента си чак след закуска тази сутрин.
В момента тя е в нейния апартамент и съчинява писмо до Алфред Бордън. Трябва да фалшифицирам една-две препоръки за нея. За post restante посочихме адреса на прислужницата й; и за допълнително отвличане на вниманието използва името на майка си.
7 август 1898
Измина седмица, откакто Оливия кандидатства за работата при Бордън, но отговор няма. В известен смисъл това дори е без значение, тъй като откакто идеята й хрумна, двамата сме нежни и любящи един към друг също като в онези луди седмици по време на американския ми гастрол. Изглежда още по-привлекателна, отколкото ми се струваше през последните месеци, и напълно е отказала джина.
14 август 1898
Бордън отговори (или поне от негово име е отговорил негов асистент на име Т. Елборн) с предложение за интервю в началото на следващата седмица.
Изведнъж почувствах, че съм против, след като през последните дни преоткрих щастието с Оливия, и повече от всякога не ми се иска да я видя попаднала в лапите на Бордън, дори и заради общата ни идея.
Оливия все още има желанието да го направи. Споря с нея. Омаловажавам тайната му, отхвърлям сериозността на враждата, опитвам се да я убедя, че цялата работа е била на шега.
Но се боя, че в миналото съм дал възможност на Оливия да мисли сама в продължение на дълги месеци.
18 август 1898
Оливия отиде на интервюто, върна се и каза, че е получила работата.
Докато я нямаше, се превърнах в кълбо от страхове и разкаяние. Такова подозрение изпитвам към Бордън, че още в момента, когато се разделих с нея, си представих, че нарочно е пуснал обявата в опит да я подмами, и трябваше да овладея желанието си да се втурна по петите й. Отидох в работилницата и се постарах да се разведря с упражнения с огледала, но накрая се върнах у дома и започнах да крача напред-назад из стаята.
Оливия отсъства далеч по-дълго, отколкото и двамата очаквахме, и вече сериозно се питах как да постъпя, когато внезапно тя се прибра. Беше жива и здрава, в подобрено настроение и развълнувана.
Да, работата е нейна. Да, Бордън е прочел препоръките, които написах, и ги е сметнал за истински. Не, очевидно нямаше подозрения срещу мен, и не, явно не бе открил никаква връзка между нас.
Тя ми разказа за някои от устройствата, които беше видяла в работилницата му, но всичко ми звучеше разочароващо обикновено.
— Спомена ли ти за илюзията с размяната? — попитах я.
— Нито дума, но каза, че няколко от номерата изпълнява сам и че за тях няма нужда от сценичен асистент.
По-късно, с думите, че е уморена, тя се върна в апартамента си, за да поспи, и ето ме още веднъж сам. Налага се да проявя разбиране. Прослушванията винаги са уморителни, без значение от обстоятелствата.