Спътниците ми до един са американци, разнообразна група, доста приятелски настроени и любопитни към мен. Поне една трета от тях, както предполагам, са търговски пътници със значителни възможности, а неколцина други, изглежда, в една или друга форма също са бизнесмени. В добавка към това имаме двама професионални комарджии, един презвитериански свещеник, четирима младежи, завръщащи се в Денвър от колеж в Чикаго, двама-трима замогнали се земеделци и арендатори и един или двама други, за които все още не ми е известно нещо със сигурност. По американски обичай от момента на запознанството ни всички си говорим на малки имена. Отдавна ми е известно, че името Рупърт привлича развеселени въпроси, така че докато съм в Съединените щати, винаги съм Роб или Роби.
4 юли 1900
Снощи влакът спря в Гейлсбърг, Илинойс. Тъй като днес е американският Ден на независимостта, от железниците са осигурили на пътниците от първа класа избора да останат в купетата си или да прекарат нощта в най-големия хотел в града. През последните седмици спах в не един и два влака и затова се спрях на хотела.
Преди да се прибера, имах възможност да направя кратка обиколка на града. Привлекателно местенце е и дори имат голям театър. Тази седмица по случайност в него играят пиеса, но ми казаха, че вариететата („водевилите“) не са никак редки и са доста популярни. Често се изнасят и фокуснически представления. Оставих на управителя визитката си с надеждата някой ден да си осигуря ангажимент.
Трябва да отбележа, че театърът, хотелът и улиците на Гейлсбърг са осветени с електричество. В хотела научих, че повечето значими американски градове се преустройват по този начин. В собствената си стая имах удоволствието да включвам и изключвам електрическата крушка с нажежаема жичка в центъра на тавана. Смея да твърдя, че като всяка новост това бързо омръзва, светлината, хвърляна от електрическите тела, е ярка, непрестанна и ободряваща. В добавка към осветлението видях да продават и много други уреди: вентилатори, ютии, отоплители за стаи, дори една задвижвана от електричество четка за коса! Веднага щом се върна в Лондон, ще се поинтересувам откъде могат да прокарат електричество в дома ми.
През Айова
5 юли 1900
Взирам се продължително през прозореца на вагона с надеждата нещо да наруши монотонността, но земеделските земи се простират във всички посоки, ширнали се, без нито едно възвишение. Небето е ярко бледосиньо и очите ме заболяват, ако гледам към него повече от няколко секунди. Някъде южно от нас са се струпали облаци, но изглежда, не променят нито разположението, нито формите си, без значение колко надалеч пътуваме.
Мистър Боб Танхаус, мой спътник във влака, по една случайност е вицепрезидент по продажбите в компания, произвеждаща от онзи вид електрически уреди, които привлякоха погледа ми. Той потвърждава, че с навлизането ни в 20-ти век пред нас няма предели, няма граници за начина, по който електричеството ще промени живота ни. Предвижда, че хората ще плават из моретата в електрифицирани кораби, ще спят в електрически легла, ще летят в електрически по-тежки от въздуха машини, ще ядат електрически приготвена храна… че дори ще бръснем брадите си с електрически бръсначи! Боб е фантазьор и търговец, но разпалва в мен огромни надежди. Вярвам, че в тази омайваща страна в зората на новия век всичко е възможно или може да бъде направено възможно. Настоящата ми задача в непознатото сърце на тези земи е да ми предостави тайните, за които жадувам.
Денвър, Колорадо
7 юли 1900
Независимо от лукса на пътуването с влак, без съмнение е истинска благодат да не си на път. Планирам да отпочина за ден или два в този град, преди да продължа пътуването си. Това е най-дългата непрекъсната почивка, която съм си вземал от магията: никакви представления, упражнения, обсъждания с моя ingenieur, никакви прослушвания или репетиции.
Денвър, Колорадо
8 юли 1900
Източно от Денвър се простира голямата равнина, през част от която дойдох на път от Чикаго. Нагледах се на Небраска за остатъка от живота си. Спомените за скучния й пейзаж ме обезсърчават дори и в този момент. От югоизток вчера цял ден духа вятър, горещ и сух, очевидно натежал от прах. Хотелският персонал се оплаква, че вятърът идва от съседните земеделски щати като Оклахома, но какъвто и да е източникът му, това означаваше, че обиколките ми из града бяха горещи и неприятни. Отказах се и се върнах в хотела. Преди да го сторя обаче и след като въздухът най-сетне се изясни, видях със собствените си очи онова, което лежи непосредствено на запад от Денвър: великата, назъбена стена на Скалистите планини. По-късно през деня, на значително по-хладно, проследих как слънцето залязва зад тези зашеметяващи върхове. По мои изчисления тук здрачът трае с половин час повече в сравнение с други места заради обширната сянка, хвърляна от планините.