Колорадо Спрингс, Колорадо
10 юли 1900
Този град е на около седемдесет мили южно от Денвър, но пътуването с конския омнибус ни отне цял ден. Спирахме често, за да взимаме и оставяме пътници, за смяна на конете, за смяна на кочияшите. Чувствах се неудобно, биещ на очи и уморен. Ако се съди по израженията на фермерите, които пътуваха с мен, външният ми вид по всяка вероятност беше нелеп. Все пак пристигнах жив и здрав и незабавно бях очарован от мястото, на което се намирам. Градът не е толкова голям колкото Денвър, но прекрасно разкрива вниманието и любовта, с които американците обсипват малките си градове.
Открих скромен, но приятен хотел, който отговаря на нуждите ми, и тъй като незабавно харесах стаята, реших да остана за цяла седмица с уговорката, че в случай на необходимост мога да удължа престоя си.
От прозореца на стаята виждам две от трите забележителности на Колорадо Спрингс, които ме доведоха тук.
След залез-слънце целият град танцува в електрическа светлина: по улиците има високи лампи, всеки дом е с ярко осветени прозорци, а в района на „центъра“, който виждам от стаята си, много от магазините, канторите и ресторантите разполагат със замайващи реклами, които сияят и проблясват в топлата нощ.
Отвъд тях, възправен срещу нощното небе, е черният силует на прочутата планина, издигаща се край града: връх Пайк, с височина приблизително 4500 метра.
Утре ще се изкача за пръв път по ниските склонове на връх Пайк в търсене на третата забележителност, довела ме в този град.
12 юли 1900
Вчера вечерта бях прекалено уморен, за да пиша в дневника си и по необходимост трябваше да прекарам сам целия ден в града, така че разполагах с достатъчно време спокойно да размисля върху случилото се.
Събудих се в ранните часове на деня, закусих в хотела и бързо се отправих към централния площад на града, където трябваше да ме чака превоз. За тази подробност се бях разпоредил с писмо преди да напусна Лондон и макар по това време всичко да беше потвърдено, нямаше как да съм сигурен, че човекът ще ме посрещне. За мое изумление беше там.
По обичайния американски маниер бързо станахме добри приятели. Казва се Рандал Д. Гилпин, роден и отрасъл в Колорадо. Аз го наричам Ранди, а той мен Роби. Нисък и закръглен, с голям полумесец от мустаци около вечно развеселеното си лице. Очите му са сини, лицето му е потъмняло като червена охра от слънцето, а косата му, подобно на мустаците, е стоманеносива. Носи кожена шапка и най-кирливите панталони, които съм виждал през живота си. На лявата си ръка има един липсващ пръст. Под пейката на каруцата си държи винтовка и твърди, че винаги е заредена.
Макар да е любезен и възторжено приятелски настроен, Ранди се отнася към мен с резервираност, която успях да доловя единствено благодарение на седмиците, прекарани в САЩ. Открих вероятната причина за това едва в края на по-голямата част от пътя нагоре по склоновете.
Изглежда е комбинация от фактори. От писмата ми е допуснал, че подобно на много посетители на региона, съм златотърсач (оттам открих, че планината е богата на златни залежи). Като стана по-разговорлив обаче, ми каза, че когато ме зърнал да пресичам площада, от дрехите и държанието ми предположил, че съм свещеник. Златото можел да разбере, един от Божиите пастири също можел да включи някак в цялото, но не и комбинацията от двете. Фактът, че откаченият британец веднага след това го беше накарал да потегли за прословутата лаборатория в планината, само утежняваше мистерията.
По този начин предпазливостта на Ранди спрямо мен се бе увеличила. Не можех да сторя много, за да го умилостивя, защото истинската ми самоличност и цел вероятно щяха да му се сторят също толкова необясними!
Пътят за лабораторията на Никола Тесла се изкачва непрестанно под различни наклони по източните склонове на великата планина, като в голямата си част околността през първата миля веднага след излизането от града е гъсто залесена, но веднага след това дърветата оредяват до скалиста почва, поддържаща исполински високи, добре развити ели. Изгледът на изток е необятен, но ландшафтът в този регион е така равен и еднообразно оползотворен, че буквално няма нищо, на което да се възхитиш.