Щом стигнахме малкия дворец, аз отидох да се преоблека, докато Мал и Тамар разказваха на Толя за случилото се.
Вече седях на леглото, готова за лягане, когато Мал почука. Влезе, затръшна вратата след себе си и се облегна на нея, оглеждайки стаята.
— Тук е толкова потискащо. Нали се канеше да правиш промени?
Свих рамене. Сега имах съвсем други грижи, пък и вече почти бях привикнала към спотаения мрак на спалнята.
— Вярваш ли, че дневниците са в него? — попита Мал.
— Изненадах се, че изобщо знае за съществуването им.
Той приближи леглото, а аз подвих крака, за да му направя място.
— Тамар е права — продължи той, настанявайки се в краката ми. — Това можеше да завърши много по-зле.
— Дотук с разглеждането на местните забележителности — въздъхнах.
— Изобщо не трябваше да те каня.
— Изобщо не трябваше да приемам.
Той кимна и прокара тока на ботуша си по пода.
— Липсваше ми — каза тихо.
Обикновени думи, а въпреки това предизвикаха болезнен, но и желан трепет по тялото ми. Мигар съм се съмнявала в това? Та той отсъстваше толкова често.
Докоснах ръката му.
— И ти ми липсваше.
— Ела да се упражняваме заедно в стрелба по мишена утре — предложи. — Долу при езерото.
— Не мога. Двамата с Николай имаме среща с банкери от Керч. Искат да видят Призоваващата слънцето, преди да отпуснат заем на Короната.
— Кажи му, че си болна.
— Гриша не боледуват.
— Тогава му кажи, че си заета — настоя той.
— Не мога.
— Останалите Гриша поне имат време за…
— Аз не съм останалите Гриша — прекъснах го много по-рязко, отколкото ми се искаше.
— Известно ми е — уморено каза той. После издълбоко въздъхна. — Вси светии, мразя този дворец.
Примигнах стъписана от разпаления тон, с който го изрече.
— Наистина ли?
— Мразя приемите. Мразя хората. Мразя всичко наоколо.
— Аз си мислех… ти определено не изглеждаше… щастлив, но…
— Не ми е тук мястото, Алина. И не казвай, че не си го забелязала.
Това вече не можех да повярвам. Мал винаги си беше на мястото, където и да попадне.
— Николай твърди, че всички те обожават.
— Те се развличат с мен — отвърна Мал. — Това не е същото. — Той обърна ръката ми с дланта нагоре и прокара пръст по изпъкналия белег, който я пресичаше. — Знаеш ли, животът ни като бегълци ми липсва. Даже мръсната странноприемница в Кофтан и работата в склада. Тогава поне имах чувството, че върша нещо, а не си губех времето в събиране на клюки.
Размърдах се неспокойно, усетих внезапна нужда да се отбранявам.
— Ти просто се възползваш от всеки удобен случай, за да заминеш. Никой не те принуждава да приемаш тези покани.
Той ме прониза с поглед.
— Гледам да стоя настрана, за да те предпазя, Алина.
— От какво? — попитах недоумяващо.
Той се изправи и взе да крачи неспокойно из стаята.
— Как мислиш, какво най-често ме питаха ония на царския лов? Кой според теб беше първият въпрос, който ми зададоха? Интересуваха се единствено какво има между нас. — Той се обърна към мен и заговори с жесток, подигравателен тон. — „Вярно ли ходиш с Призоваващата слънцето? Как е да вършиш тая работа със светица? Специална слабост ли има към следотърсачи, или просто завлича в леглото си всеки срещнат слуга?“ — Той скръсти ръце. — Гледам да не се навъртам наоколо, за да нямат повод да говорят за нас; да пресека слуховете. Дори сега не би трябвало да съм тук.
Обвих коленете си с ръце и силно ги притиснах към гърдите. Бузите ми пламтяха.
— Защо нищо не си ми казал?
— Какво можех да ти кажа? И кога? Вече почти не те виждам.
— Мислех си, че искаш да си далече от тук.
— Исках да ме накараш да остана.
Гърлото ми се сви. Отворих уста да го обвиня, че не е постъпил честно и не е имало как да знам всичко това. Но така ли беше наистина? Дали искрено вярвах, че Мал е по-щастлив далече от Малкия дворец. Или просто съм си го внушила, защото ми е било по-лесно да го няма; защото това е означавало един чифт очи по-малко от всички ония, които са втренчени в мен и все чакат нещо.