— Съжалявам — казах продрано.
Той вдигна ръце, сякаш се канеше да се защити, после ги отпусна безсилно.
— Усещам, че се отчуждаваш и не знам как да го предотвратя.
Очите ми плувнаха в сълзи.
— Заедно ще го преодолеем — казах. — Ще отделяме повече време…
— Не е само това. Откакто сложи втората муска, вече си различна. — Ръката ми се стрелна към оковата от люспи. — Когато разцепи купола, когато говориш за жар-птицата… Чух те как приказваше със Зоя онзи ден. Тя беше изплашена, Алина, а на теб това ти хареса.
— Може и така да е — отвърнах с нарастващ гняв. По-лесно беше да се ядосам, отколкото да допусна да ме превземат вина или срам. — И какво от това? Ти дори не си представяш що за човек е тя и какво е за мен това място.
Страховете, отговорностите…
— Знам това. Знам го. Виждам и какви жертви ти коства. Но ти сама си го избра. И имаш цел. А аз дори не знам какво правя още тук.
— Не говори така. — Спуснах крака от леглото и се изправих. — Ние и двамата имаме цел. Дойдохме тук заради Равка. Ние…
— Не, Алина. Ти дойде тук заради Равка. И заради жар-птицата. И за да оглавиш Втора армия. — Той потупа с ръка златното слънце, закачено върху сърцето му. — Аз дойдох тук заради теб. Ти си моето знаме. Ти си моят народ.
Но явно това вече няма значение. Даваш ли си сметка, че за първи път от седмици сме насаме?
И двамата се умълчахме, защото осъзнавахме какво означава това. Стаята неестествено притихна. Мал направи една-единствена колеблива крачка към мен. После преодоля разстоянието между нас почти на два скока. Плъзна ръка около кръста ми, с шепата на другата обгърна лицето ми. Накрая внимателно приближи устни към моите.
— Върни се при мен — прошепна нежно. Привлече ме към себе си, но в мига, когато притисна устни в моите, мярнах нещо с ъгълчето на окото си.
Тъмнейший стоеше зад Мал. Вкамених се.
Мал отстъпи назад.
— Какво има? — попита.
— Нищо. Аз просто… — Гласът ми секна. Не знаех какво да кажа.
Тъмнейший все така стоеше.
— Признай му, че ме виждаш всеки път, когато те вземе в ръце — каза.
Стиснах очи.
Мал отпусна ръце и отстъпи от мен, пръстите му се свиха в юмруци.
— Май разбрах достатъчно.
— Мал…
— Трябваше да ме спреш по-рано, вместо сега да стоя тук като същински глупак. Просто трябваше да кажеш, ако не ме желаеш.
— Не го приемай толкова навътре, следотърсачо — обади се Тъмнейший. — Всеки мъж рано или късно го правят на глупак.
— Не е това… — възпротивих се.
— Николай ли е тогава?
— Какво?! О, не!
— Още един отказатся ли, Алина? — присмя се Тъмнейший.
Мал с погнуса поклати глава.
— Аз му се дадох. Срещи, военни съвети, вечери. Позволих му да ме изтика от пътя си. А през това време аз стоях настрана и се надявах, че ще дойде момент, когато ще усетиш липсата ми и ще му кажеш да върви по дяволите.
Преглътнах мъчително и се опитах да се освободя от сковаващата усмивка на Тъмнейший пред мен.
— Мал, Тъмнейший…
— Вече не желая да слушам за Тъмнейший! Нито за Равка, муски и какво ли не още! — Той разцепи въздуха с ръка. — Аз бях дотук! — Обърна се на пети и тръгна към вратата.
— Почакай! — Втурнах се след него и понечих да го хвана за ръката.
Той се извърна толкова рязко, че едва не се блъснах в него.
— Недей, Алина.
— Ти не разбираш… — понечих да кажа.
— Ти потръпна от неприязън. Хайде сега ме увери, че не е имало нищо такова!
— Не беше заради теб.
Мал дрезгаво се изсмя.
— Известно ми е, че нямаш кой знае какъв опит, но аз съм целувал много момичета и знам какво означава това. Не се притеснявай. Повече няма да се повтори.
Думите му ме зашлевиха като плесница. Той тръшна вратата след себе си. Останах на място, впила поглед в затворената врата. После протегнах ръка и докоснах костената дръжка.
„Ти можеш да поправиш това — казах си. — Можеш да го доведеш до добър край.“ Но продължавах да стоя като вцепенена. Думите на Мал звъняха в ушите ми. Притиснах силно ръка към устните, за да заглуша риданието, което се надигна в гърдите ми. „Така е по-добре — казах си, докато сълзите ми тихо се стичаха. — Така поне прислугата няма да чуе.“