Някаква болка ме прониза между ребрата — силна, ослепяваща болка, която се настани под гръдната кост и стисна в юмрук сърцето ми. Не чух кога Тъмнейший се е раздвижил; усетих го едва когато застана до мен. Дългите му пръсти отметнаха косата от врата ми и докоснаха нашийника. Когато ме целуна по бузата, устните му бяха леденостудени.
Глава 19
Рано на другата сутрин последвах Давид чак на покрива на Малкия дворец, където започваше сглобяването на неговите огледални чинии. Той беше устроил нещо като работилница в сянката на един от куполите и там вече беше заринато с отпадъци и ненужни скици и рисунки. При всеки полъх на вятъра те се разлитаха наоколо. В едни от драскулките разпознах почерка на Николай.
— Как върви? — попитах.
— Вече по-добре — отвърна той, изучавайки гладката повърхност на най-близката чиния. — Май извивката сме я докарали точно. Трябва да си готова скоро да ги изпробваме.
— Колко скоро? — Все още получавахме противоречиви сведения за местонахождението на Тъмнейший; ако още не беше завършил армията си от сенки, имаше още дълго да го чакаме.
— Две седмици — отвърна Давид.
— Толкова дълго?
— Може да ги получиш или скоро, или направени както се полага — измърмори той.
— Давид, трябва да разбера…
— Вече ти казах всичко, което знам за Морозов.
— Не става дума за него — отвърнах. — Или поне не точно. Ако… искам да сваля нашийника, как да го направя?
— Не можеш.
— Не сега, а когато ние…
— Не става — прекъсна ме Давид, без да ме поглежда. — Той не е като другите муски и не може просто така да се свали. Трябва да го счупиш, да нарушиш структурата му. Резултатът ще е трагичен.
— Колко трагичен?
— Не може отсега да се каже — измърмори, — но съм сигурен, че в сравнение с него Долината ще изглежда като невинна драскотина.
— О! — прошушнах. Значи същото се отнасяше и за оковата от люспи. В каквото и да ме бяха превърнали муските, вече нямаше връщане назад.
Доскоро се надявах, че виденията, които ме спохождат, са последица от ухапването на ничевие и с времето, когато раната постепенно заздравее, ще се разредят и ще изчезнат. Но явно това нямаше да стане. Независимо със или без раната, аз вече бях неразривно свързана с Тъмнейший чрез нашийника. Отново се запитах защо не се опита сам да убие морския бич и така още по-здраво да ни обвърже.
Давид взе едно шишенце с мастило и започна да го върти между пръстите си. Изглеждаше съвсем окаян. „Не просто окаян — помислих си, — а виновен.“
Нали точно той създаде тази зависимост между мен и Тъмнейший, заключвайки нашийника на врата ми за вечни времена.
Внимателно измъкнах шишенцето с мастило от ръката му.
— Ако не го беше направил ти, Тъмнейший щеше да намери някой друг.
Той потръпна, нещо средно между кимване и свиване на рамене. Оставих мастилото в далечния край на масата, където неспокойните му пръсти не можеха да го стигнат, и тръгнах да си ходя.
— Алина…
Спрях и се обърнах към него. Бузите му бяха станали аленочервени.
Топлият вятър рошеше краищата на несресаната му коса — най-после беше пораснала и грозната подстрижка вече не личеше толкова.
— Разбрах… че Женя е била на онзи кораб. Заедно с Тъмнейший.
Прониза ме жал към Женя. Значи Давид все пак не бил толкова сляп.
— Така е — отвърнах.
— Тя добре ли е? — попита той с надежда.
— Не знам — признах. — Поне преди да избягаме беше добре. — Но ако Тъмнейший е разбрал, че ни е оставила да му се измъкнем, кой знае какво би й причинил. Поколебах се. — Умолявах я да тръгне с нас.
Лицето му посърна.
— Но тя въпреки това остана, нали?
— Не съм сигурна дали имаше избор — отвърнах. Не вярвах на ушите си, че защитавам Женя, но пък и не исках Давид да мисли лошо за нея.
— Аз трябваше… — Той явно не знаеше как да завърши изречението.
Щеше ми се да го утеша някак, да му кажа нещо успокоително. Но самата аз бях допуснала в миналото си толкова много грешки, че не се сещах за нещо, което да не прозвучи фалшиво.
— Направихме всичко, което беше по силите ни — заключих неубедително.
Давид чак сега ме погледна, на лицето му беше изписано разкаяние. Каквото и да кажех, и двамата си давахме сметка за жестоката истина. Направихме всичко по силите си. Или поне опитахме. Но от това нищо не се промени.