Николай изправи рамене и отново сложи една от маските си.
— Нека се помирим, братко — каза. — Нали и двамата искаме най-доброто за Равка.
Но Василий нямаше намерение да се озапти.
— Най-доброто за Равка е един Ланцов на трона.
Рязко си поех въздух. В залата се възцари мъртва тишина. Василий току-що беше нарекъл Николай незаконороден.
Но Николай вече беше възвърнал самообладанието си и сякаш нищо не можеше да го извади от равновесие.
— Тогава нека всички ние се помолим за достойния цар на Равка — каза. — Но най-напред да довършим работата си тук.
Срещата продължи вяло още известно време и най-накрая приключи за всеобщо облекчение. По пътя към Малкия дворец Николай беше необичайно мълчалив.
Когато стигнахме градините с декоративната колонада, той поспря да откъсне листенце от живия плет.
— Днес не трябваше да си изпускам нервите — каза. — Това само разпали неговата гордост и го накара да забие копита като инатливо магаре.
— Тогава защо го позволи? — попитах искрено заинтригувана. Рядко се случваше емоциите на Николай да вземат връх.
— Не знам — отвърна той, късайки листото. — Ти кипна. Аз кипнах. В залата беше жежко като в пъкъл.
— Не мисля, че това е причината.
— Тогава сигурно е от лошо храносмилане — подметна.
Аз обаче нямаше да оставя да ме заблуди с една шега. Въпреки многобройните възражения на Василий и постоянната съпротива на съвета почти по всеки въпрос, Николай все пак успя да прокара някои от своите планове, благодарение на магическото съчетание от търпение и натиск. Той ги накара да одобрят мерки за облекчаване съдбата на бежанците от близките до Долината територии и извоюва за възловите поделения на Първа армия да бъдат ушити униформи от бронезащитната материя, дело на Материалки. Успя дори да задели средства за осъвременяване на селскостопанското оборудване, та селяните да могат да произведат и нещо отгоре, не само най-необходимото за собственото си препитание. Наглед уж дребни победи, които за в бъдеще можеха да доведат до големи промени.
— Избухна, защото наистина те е грижа какво става в страната — казах. — За Василий престолът е просто трофей; готов е да се счепка за него като за любима играчка. Ти обаче не си такъв. От теб би станал добър цар.
Николай замръзна на място.
— Аз… — Е, поне веднъж и той да изгуби дар слово. След малко на лицето му се появи крива смутена усмивка — пълна противоположност на обичайната му самодоволна физиономия. — Благодаря ти — пророни.
— От сега нататък май ще станеш направо непоносим — въздъхнах, когато продължихме напред.
Той се разсмя.
— Аз и сега съм си непоносим.
Денят ставаше все по-дълъг. Слънцето стоеше ниско над хоризонта и в Ос Олта започна празникът Белаяноч. Небето даже нощем не ставаше истински дълбоко черно и въпреки страха от една бъдеща война и надвисналата угроза на Долината, градът се отдаде на безкрайно веселие в чест на белите нощи. Във вътрешния град вечерите изобилстваха от оперни представления, маскаради и разточителни балетни спектакли. Оттатък моста, във външния град, улиците се тресяха от конни надбягвания и танци под открито небе. Увеселителните корабчета и лодки едва се разминаваха по канала. В трепкащата светлина на здрача водата под тях обкръжаваше столицата като скъпоценна гривна, осветявана от хилядите фенери по носовете на плавателните съдове.
Жегата понамаля. Духът на всички зад дворцовите стени сякаш се ободри. Аз все така настоявах ордените на Гриша да се смесват помежду си и не можех да си обясня защо някаква неловка тишина продължава да поглъща смеховете и шумните разговори. Въпреки моето разпореждане, все още имаше клики и дрязги, но в общата зала се усещаше някакъв уют и ведрост, каквито дотогава нямаше.
Радвах се — даже малко се гордеех — да видя Фабрикатори и Етералки да пият чай около някой от самоварите; Фьодор да спори за нещо с Павел по време на закуска, а малкият брат на Надя да се опитва да заговори очевидно безразличната към него Паша. Но през цялото време имах чувството, че наблюдавам всичко това от много голямо разстояние.
След среднощния ни раздор на няколко пъти опитах да заговоря Мал, но той все си намираше оправдание да ме избягва. Ако не го чакаха за лов, играеше карти във Великия дворец, или пък тъкмо тръгваше към някоя кръчма във външния град с новите си побратими. Усещах, че започва да пие все повече. Понякога сутрин очите му гледаха мътно и целият беше покрит със синини и порязвания, сякаш е участвал в сбиване, но винаги беше неизменно точен и неумолимо любезен. Продължаваше стриктно да изпълнява задълженията си на охрана, стоеше мълчаливо край вратата и поддържаше почтителна дистанция между нас, докато ме съпровожда до едно или друго място.