Малкият дворец изведнъж се превърна за мен в едно много самотно място. Непрекъснато бях заобиколена от хора, но не можех да се отърва от усещането, че съм невидима за тях. Ставах непрозрачна едва тогава, когато искаха нещо от мен. Постоянно се страхувах да не се покажа разколебана или нерешителна. Имаше дни, когато се чувствах напълно съсипана от нескончаемата отговорност и очакванията на околните към мен.
Присъствах на свиканите от мен съвещания. Тренирах с Боткин. Прекарвах безкрайни часове край езерото, усъвършенствайки Сеч. Даже преглътнах обидата и гордостта си и опитах отново да се срещна с Багра. Ако не друго, надявах се поне да ми помогне да развия дарбата си. Тя обаче отказа да ме види.
Не стига това, ами и корабът, който Николай строеше в езерото, непрекъснато ми напомняше, че може би всичките ни усилия са на вятъра. Някъде по границите на Равка Тъмнейший призоваваше черните си сили, свикваше своя армия от сенки и когато тя щурмува, нито пушките, нито артилерията, нито солдатите, нито Гриша биха я спрели. Дори аз щях да съм безсилна срещу нея. Ако битката се развиеше неблагоприятно за нас, щяхме да отстъпим в куполната зала и да чакаме подкрепление от Полизная. Вратите й вече бяха подсилени с гришанска стомана, а Фабрикаторите започнаха да заличават пукнатините на купола, за да предотвратят нахлуването на ничевие през тях.
На мен обаче не ми се вярваше, че ще се стигне дотам. За пореден път стигах до задънена улица в търсенето на жар-птицата. Ако чиниите на Давид не проработеха в най-скоро време и Тъмнейший тръгнеше към Равка, тогава нямаше друг изход, освен да се евакуираме. А оттам насетне да бягаме, непрекъснато да бягаме.
Използването на силата вече нито ме успокояваше, нито ме ободряваше като преди. Всеки път, щом призовях светлината в работилниците на Материалки или край езерото, усещах голата си китка като дамга. Каквото и да бях научила за муските, за непоправимите щети, които те могат да причинят, и за необратимата промяна в мен самата, не можех да надмогна жаждата да притежавам жар-птицата.
Мал имаше право. Това се беше превърнало в някаква идея фикс за мен. Нощем лежах будна в леглото и си представях как Тъмнейший вече е открил последното парче от пъзела на Морозов. Може би държеше жар-птицата в златна клетка. Дали тя щеше да запее за него? Ето че дори нямах представа дали жар-птицата е пойна. Някои от преданията я описваха с омаен глас. В една легенда даже се казваше, че можела да приспи цели армии с песента си.
Щом я чуели, войниците прекратявали битката, хвърляли оръжията и заспивали кротко, братски прегърнати с врага.
Вече бях научила всички предания за жар-птицата. Тя плачела с бисерни сълзи; перата й лекували смъртни рани; по замаха на крилете й можело да се чете бъдещето. Преравях том след том с народни предания, епическа поезия, всякакви сборници с народни приказки, надявайки се да попадна на следа. В легендите за морския бич почти винаги се споменаваха ледените води на Костницата, но версии на мита за жар-птица имаше по всички краища на Равка. Нито една от тях обаче не свързваше приказното създание със светеца.
А което беше най-страшното — виденията ми ставаха все по-ясни и все повече зачестяваха. Тъмнейший вече ми се явяваше почти всеки ден, обикновено в неговите покои или в галериите на библиотеката; понякога в оръжейната зала по време на съвет, или в здрача на пътеката, докато се прибирах от Великия дворец.
— Защо най-после не ме оставиш на мира? — прошепнах една нощ, когато се беше промъкнал зад мен до работната ми маса — опитвах да довърша нещо, преди да си легна.
Минаха няколко протяжни минути. Не очаквах да ми отговори. Даже по едно време се осмелих да се надявам, че си е тръгнал. Но тогава усетих ръката му върху рамото си.
— Тогава ще ми е самотно — отвърна и остана цялата нощ, чак докато лампите не догоряха съвсем.
Постепенно започнах да свиквам с присъствието му — как ме чака в края на коридора, или седи на ръба на леглото ми, докато заспивам нощем. Когато не се появяваше, започвах да се озъртам за него и да се чудя защо още го няма.