Това ме плашеше най-много от всичко.
Единственият светъл лъч във всичко това беше решението на Василий да замине от Ос Олта за ежегодния панаир в Карйева. Едва не паднах от радост, когато Николай ми съобщи новината по време на една от нашите разходки.
— Нареди да му стегнат багажа още посред нощ — разказваше Николай. — Обеща да се върне навреме за моя рожден ден, но няма да се учудя, ако си намери извинение и остане по-дълго.
— Постарай се да не изглеждаш толкова самодоволен — казах. — Не е особено царствено.
— Определено ми се полагат някои малки прегрешения като злорадство например — отвърна той със смях. А после, докато крачехме по пътеката, отново фалшиво засвирука мелодията, която помнех още от борда на „Волкволни“. След това се прокашля. — Алина, не че винаги си образец за красота, ама спиш ли изобщо напоследък?
— Не много — признах си.
— Кошмари ли?
Все още сънувах разцепения пясъчен сал; хора, които бягат панически от мрака на Долината, но не това ме държеше будна по цели нощи.
— Не точно.
— Аха — подметна Николай и сключи ръце на гърба. — Забелязах, че напоследък твоят приятел постоянно си намира някакво занимание. Станал е особено търсен.
— Е, такъв си е Мал — отвърнах, стараейки се да прозвучи безгрижно.
— Къде се учил така да разчита следи? Още не можем да разберем дали това си е чист късмет, или дарба.
— Той не се е учил. Винаги му се е удавало.
— Късметлия — откликна Николай. — На мен нищо не ми се удава просто ей така.
— Ти си блестящ актьор — отбелязах сухо.
— Така ли мислиш? — попита. После се наведе към мен. — Ето, точно сега го играя скромен — прошепна.
Вбесена поклатих глава. Въпреки това се чувствах благодарна за безгрижното бъбрене на Николай и особено задето не настоя да разпитва по тази болезнена за мен тема.
На Давид му трябваха още две седмици, докато чиниите се задействат. Когато най-накрая бяха готови, събрах всички Гриша на покрива на Малкия дворец да наблюдават демонстрацията. Толя и Тамар също присъстваха — нащрек, както винаги — и оглеждаха изпитателно тълпата, но Мал никакъв не се виждаше. Цялата предишна нощ прекарах в приемната с надеждата да го издебна и да го поканя лично. Чак късно след полунощ се отчаях и отидох да си легна.
Двете огромни чинии бяха разположени на противоположните краища на покрива, върху равните стрехи между кубетата на източното и западното крило. Задвижваха се чрез система от скрипци и всяка се обслужваше от по един Материалник и един Вихротворец, екипирани със защитни очила срещу ярката светлина. Забелязах, че Зоя и Паша са в екип, а Надя е заедно с един Дураст на втората чиния.
„Е — помислих си угрижено, — дори това да се окаже пълен провал, те поне работят в екип. Нищо не скрепява другарството така, както огнените експлозии.“
Заех мястото си по средата на покрива, на равно разстояние от двете чинии.
Усетих как нервите ми се опъват, щом забелязах, че Николай е поканил капитана на дворцовата охрана, двама генерали и неколцина от царските съветници да присъстват на демонстрацията. Можех само да се надявам, че не очакват от мен ново зрелище. Силата ми се проявяваше най-добре в пълен мрак, но дългите дни и белите нощи на Белаяноч правеха това непостижимо.
Попитах Давид не е ли по-добре да отложим опита за късно вечерта, но той само поклати глава.
— Ако системата проработи, ще бъде достатъчно зрелищно и през деня. А ако нещо се провали, ще стане още по-зрелищно с тоя взрив.
— Давид, според мен ти току-що се пошегува.
Той се намръщи, искрено озадачен.
— Наистина ли?
По предложение на Николай, Давид реши да използва метода за сигнализация на „Волкволни“ и ни ръководеше със свирка. Когато даде първоначалния сигнал, зяпачите се изпокриха зад кубетата, оставяйки ни достатъчно място за действие. Вдигнах ръце. Давид отново изсвири. Призовах светлината.
Тя нахлу в мен като поток от течно злато и изригна през дланите ми под формата на два силни лъча. Те попаднаха в чиниите и се отразиха в ослепяващо сияние. Макар и впечатляващо, не беше кой знае колко зрелищно.
Давид отново изсвири и чиниите леко се завъртяха. Светлината взе да отскача от огледалните им повърхности и да се възпроизвежда, събирайки се в два ярки снопа, които прорязаха здрачевината на бялата нощ. От насъбралите се изтръгна едно „ааах“, докато заслоняваха очите си с ръце.