Николай и неговите Вихротворци поканиха всички на борда на току-що завършения кораб, кръстен „Синьото рибарче“. Отначало посрещнаха поканата с подозрение, но след завръщането на първата група, която пляскаше с ръце и не можеше да повярва, че наистина е летяла, вече едва успяваха да се доредят за по едно кръгче. След крушението на „Колибрито“ се бях заклела кракът ми да не се отделя повече от твърда земя, но накрая се предадох и се включих в един от полетите.
Не зная дали беше от шампанското, или защото вече знаех какво е да летиш, но успях да оценя и „Синьото рибарче“ — видя ми се много по-лек и грациозен от „Колибрито“. Пак стоях вкопчена с две ръце в кокпита, но усещах как душата ми ликува, докато се извисявахме във въздуха.
Събрах кураж и погледнах надолу. Под нас се простираше хълмистият парк на Великия дворец, разчертан от белите чакълести алеи. Различих покрива на оранжерията на Гриша, съвършения кръг на фонтана с двуглавия орел, златното сияние на портите на двореца. След това се понесохме над благородническите палати във вътрешния град, над широките прави булеварди. Хората бяха наизлезли по улиците да празнуват Белаяноч. По Герский проспект зърнах жонгльори и акробати на пилон, а в един от парковете — танцьори върху ярко осветена сцена. Откъм корабчетата по канала се носеше музика.
Не исках този полет да свършва — въздушните течения ме обгръщаха отвсякъде, а под нас се простираше един миниатюрен и съвършено подреден свят. Но накрая Николай завъртя руля и ни върна обратно при езерото с широка приземяваща дъга.
Здрачът се беше сгъстил до наситено пурпурно. Огнетворците запалиха огньове покрай водата, а скрит в тъмното, някой подрънкваше на балалайка.
Високо над мен дочух пищенето и разпукването на фойерверки. Двамата с Николай седнахме на временния кей, запретнахме крачоли и провесихме крака над водата. „Синьото рибарче“ се полюляваше на повърхността на езерото край нас с прибрани платна.
Николай ритна леко във водата и разпрати пръски във всички посоки.
— Чиниите променят всичко — каза. — Ако ти успееш да задържиш на разстояние ничевие достатъчно дълго, ние ще имаме време да открием и да притиснем Тъмнейший.
Отпуснах се по гръб на кея, протегнах ръце над главата и вперих поглед в разцъфналото теменужено на нощното небе. Когато обърнах глава, пред очите ми се появи силуетът на празното сега училище с тъмни прозорци. Как ми се искаше и учениците да присъстват на експеримента с чиниите, за да ги видят в действие и това да им вдъхне поне малко надежда. Предстоящата битка все още всяваше страх в мен, особено при мисълта колко хора ще загубят живота си. Но поне нямаше да стоим примирени на върха на хълма в очакване смъртта да ни застигне.
— Ние даже вече ги превъзхождаме на бойното поле! — възкликнах изумена.
— Гледай вълнението да не ти замае главата, защото имам и други добри новини.
Изпъшках. Познавах този тон.
— Дано не е това, което си мисля.
— Василий се върна от Карйева.
— Не можа ли да ме оставиш поне още малко да тъна в щастливо неведение?
— И да страдам сам-самичък?! Не става!
— Защо не поискаш като подарък за рождения си ден Василий да бъде удостоен с един царствен намордник? — предложих.
— Как тогава ще чуем всички вълнуващи истории за летния панаир? Нали няма да оспориш, че равканските състезателни коне са по-чистокръвни и породисти?
Изскимтях жално. Падаше се Мал да е дежурен на вечерята по случай рождения ден на Николай. Може би щях да убедя Толя или Тамар да го заместят. Точно сега не бих понесла да гледам как цяла нощ стои мирно с каменно лице, докато на Василий не спира да му меле устата.
— Но ти не губи надежда — продължи Николай. — Току-виж ти предложил отново.
Седнах рязко.
— Ти откъде знаеш?
— Ако си спомняш, аз също се пробвах. Просто съм изненадан, че той още не е опитал втори път.