— Явно няма да ме остави на мира.
— Сигурен съм — каза Николай. — Ти защо мислиш, че те изпращам до Малкия дворец след всяко съвещание?
— Заради очарователната ми компания, предполагам — отвърнах кисело и се ядосах на прокрадналото се в думите ми разочарование. Николай беше толкова умел манипулатор, та често забравях, че той винаги действа с предумисъл.
— И заради това също — съгласи се той. После извади крак от водата и критично огледа шаващите си пръсти. — Рано или късно той пак ще ти предложи.
Простенах и заех комично злочеста поза.
— Как да откажа на царски син?
— Няма да ти е за първи път — отвърна Николай, все още взрян замислено в пръстите на крака си. — Пък и толкова ли си сигурна, че това искаш?
— Ти се шегуваш!
Николай се размърда притеснено.
— Е, все пак той е престолонаследникът, и то с чисто царско потекло.
— Няма да се омъжа за Василий, дори да има опитомена жар-птица на име Людмила. Най-малко ме е грижа за чистото му царско потекло. — Погледнах го втренчено. — Нали каза, че слуховете за съмнителния ти произход не те притесняват?
— Е, може и да не съм бил напълно откровен.
— Ти — неискрен?! Потресена съм от дън душа, Николай. Потресена и ужасена.
Той се разсмя.
— Предполагам, по-лесно ми е било да кажа, че не ме е грижа за моето потекло, когато съм далече от двореца. Но, изглежда, всички тук са се наговорили непрекъснато да ми го натякват, особено брат ми. — Той сви рамене. — Открай време е така. За мен са се носили слухове даже още преди да се родя. Затова мама никога не ме нарича Сабачка. Казва, че това й напомняло за някой помияр.
Сърцето леко ме прободе. В детството с какви ли имена не ме наричаха, но нямаше кой да се застъпи за мен.
— На мен пък помиярите ми харесват — казах. — Имат сладки клепнали уши.
— Моите уши са много царствени.
Прокарах пръст по една от хлъзгавите дъски на кея.
— Затова ли толкова дълго стоя далече от двореца? И затова ли стана Щормхунд?
— Не зная дали причината е само една. Май открай време тук се чувствам чужд. Затова реших да потърся моето място по света.
— И аз досега не съм открила място, където да се почувствам своя — признах. — „Освен когато съм с Мал.“ Прогоних тази мисъл. После се намръщих. — Знаеш ли кое най-много мразя в теб?
Той примигна стъписан.
— Не.
— Винаги намираш точните думи.
— И ме мразиш заради това?
— Виждала съм те как се променяш като хамелеон, Николай. Винаги си такъв, какъвто иска да те види човекът насреща. Възможно е наистина да се чувстваш чужд в двореца. Аз обаче не мога да се отърва от мисълта, че го каза, за да се харесаш още повече на бедното самотно сираче.
— Значи ти все пак ме харесваш?
Подбелих очи.
— Да, в случаите, когато не ми се иска да те удуша.
— Е, и това е някакво начало.
— Не, изобщо не е начало.
Той се обърна към мен. В полумрака лешниковите му очи приличаха на късчета кехлибар.
— Аз съм капер, Алина — тихо каза, — и вземам всичко, което ми се изпречи.
Внезапно почувствах допира на рамото му върху своето, притискането на бедрото му в крака ми. Въздухът беше топъл и ухаеше сладко, наситен с ароматите на лятото и дъх на изгоряло дърво.
— Искам да те целуна — каза той.
— Нали вече ме целуна — отвърнах с нервен смях.
Устните му потрепнаха в усмивка.
— Искам пак да те целуна — поправи се.
— О! — произнесох само с дъх. Устните му бяха на сантиметри от моите.
Сърцето ми изплашено препусна в галоп. „Това е Николай — напомних си. — Всичко негово действие е предварително пресметнато.“ Освен това не бях сигурна дали изобщо искам да ме целуне. Но гордостта ми все още беше наранена от отказа на Мал. Пък и нали самият той призна, че е целувал много момичета!
— Искам да те целуна — продължи Николай. — Но няма да го направя. Не и докато не започнеш да мислиш само за мен, вместо да се опитваш него да забравиш.
Дръпнах се рязко назад и непохватно се надигнах, пламнала от смущение.
— Алина…
— Е, сега поне съм сигурна, че невинаги намираш точните думи — избъбрих.
После грабнах обувките си и хукнах по кея.