„Санкта. Санкта Алина. Санкта. Санкта Алина.“
Пилигримите наблюдаваха разпукването на зората, а аз наблюдавах тях, неспособна да откъсна очи от озарените им с надежда и трепетно очакване лица. На някои от тях беше изписана екзалтация. Когато първите лъчи ги огряха, мнозина избухнаха в сълзи.
Напевът стана по-силен и многогласен, въздигаше се и заглъхваше, прераствайки постепенно в ридание, което накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Това беше ручей, който прелива извън коритото; рояк пчели, отръскани от дървото.
„Санкта. Санкта Алина. Дъщерята на Равка.“
Когато слънцето заигра по кожата ми, затворих очи, молейки се да почувствам нещо, каквото и да било.
„Санкта Алина. Дъщерята на Керамзин.“
Ръцете им се вдигнаха към небето, гласовете им се извисиха до френетични вопли; сега вече крещяха, виеха. Старчески лица, младежки образи; болни и хилави, здрави и силни. Навсякъде непознати.
Огледах се. „Това не е надежда — казах си, — това е лудост. Това е глад, нужда, отчаяние.“ Имах чувството, че се събуждам от транс. Защо изобщо дойдох тук? Сред тези хора се чувствах много по-самотна, отколкото между стените на двореца. Нито те имаха какво да ми дадат, нито аз можех да им предложа нещо.
Краката ме заболяха, чак тогава си дадох сметка колко съм уморена. Обърнах се и взех да си проправям път през тълпата към градските порти, докато монотонният напев около мен прерастваше в тътнещ рев.
„Санкта — крещяха те. — Царевна Слънце. Ребе Два Столба.“
Дъщерята на Двете мелници. Това го бях чула и преди, още по пътя към Ос Олта — долина, кръстена по името на древни руини, където сега имаше само малки незначителни поселища по южната граница. Мал също беше роден някъде наблизо, но и двамата нямахме случай да се върнем отново там. Пък и защо? Всички от нашите семейства бяха отдавна погребани или изгорени.
Санкта Алина.
Върнах се отново към оскъдните си спомени опреди Керамзин; към паницата с тънки парчета варено цвекло и моите пръсти, които ставаха пурпурни от него. Помнех прашния път, видян от височината на нечии широки рамене; поклащането на волските опашки отпред, сенките ни по земята. Нечия ръка сочи към останките на двете мелници — два тънки скални пръста, превърнати от вятъра, дъжда и годините в голи вретена. Само това още тлееше в паметта ми. Всичко друго беше Керамзин. Всичко останало беше Мал.
Санкта Алина.
Проправях си път през гъстото множество, увивайки плътно шала около ушите си, за да заглуша поне малко врявата. Някаква старица от пилигримите се изпречи на пътя ми и аз едва не я прекатурих. Посегнах да я подкрепя, а тя се опря на мен с цялата си тежест, едва пазейки равновесие.
— Простете, бабуша — обърнах се почтително към нея. Не можеше да се оспори, че Ана Куя ни беше научила на обноски. Внимателно изправих старицата на крака. — Добре ли сте?
Но тя не ме гледаше в лицето, а беше впила очи в гърлото ми. Ръката ми се стрелна натам, но вече беше твърде късно. Шалът висеше смъкнат надолу.
— Санкта! — изохка жената. — Санкта! — Падна на колене и сграбчи ръката ми, после я притисна о сбръчканата си буза. — Санкта Алина!
Внезапно се озовах сред безчет протегнати ръце. Те се вкопчваха в ръкавите ми, в полите на палтото.
— Моля ви — заповтарях, опитвайки да се освободя от тях.
Санкта Алина. Промърморено, прошепнато, изплакано, изкрещяно. Името звучеше чуждо в ушите ми, произнасяно като молитва, като някакво неразбираемо заклинание, което трябваше да задържи мрака надалече.
Всички се тълпяха около мен, все по-близо и по-близо; бутаха се да ме докоснат, посягаха към косата ми, към кожата. Чух как нещо се разпра и си дадох сметка, че е палтото ми.
Санкта. Санкта Алина.
Телата на хората все по-плътно ме притискаха. Те се блъскаха и се ръгаха, крещяха един на друг; всеки искаше да се добере колкото може по-близо.
Усетих как краката ми се отделят от земята. Изкрещях, когато някой изтръгна кичур от главата ми. Те бяха готови всеки момент да ме разкъсат на парчета.
„Остави ги, нека го направят“, помислих в пристъп на внезапно просветление. Така всичко щеше да приключи много просто. И повече никакви страхове, никакви отговорности, никакви кошмари с разцепени пясъчни салове и деца, погълнати от Долината; никакви видения. Така щях да се освободя и от нашийника, и от оковата, и от смазващата надежда, която те носеха. „Остави ги, нека го направят.“