— В името на всички светии, Толя, свали го на земята!
До едно време Толя изглеждаше решен да изцеди и последния дъх от Мал; после бавно отпусна пръсти и Мал се свлече покрай стената, давейки се за въздух.
— Нали ти беше на смяна?! — изръмжа Толя и тикна пръст в гърдите на Мал. — Ти трябваше да си с нея!
— Съжалявам — продрано каза Мал, разтривайки гърлото си. — Сигурно съм заспал, бях точно…
— Точно на дъното на бутилката — кипна Толя. — От тук те подушвам.
— Съжалявам — окаяно повтори Мал.
— Съжаляваш значи?! — Толя сви юмруци. — Трябваше да те разчекна.
— Това може да го направиш и по-късно — намесих се. — Сега обаче искам да откриеш Николай и да го доведеш при мен в оръжейната зала. Отивам да се преоблека.
Влязох в спалнята и затворих вратата, опитвайки да дойда на себе си. През краткото време от разпукването на зората досега едва не загинах и най-вероятно станах причина за бъдещи размирици. Оставаше ми само да подпаля някой пожар преди закуска.
Измих си лицето и облякох кафтана, после забързах към оръжейната зала. Мал вече чакаше прегърбен на стола, макар да не го бях канила. Дрехите си беше сменил, но все още беше разчорлен и с кръвясали очи. По лицето му вече личаха пресните отоци и синини от боя предишната вечер. Погледна ме бегло като влязох, но нищо не каза. Дали някога ще мога да стоя пред него, без да ме прорязва болка?
Оставих атласа върху дългата маса и приближих древната карта, която покриваше цяла една стена. От всички карти в оръжейната тази беше най-старата и най-красивата. Прокарах пръсти по издигнатите хребети на Сикурзой — планината, по която минаваше най-южната част от границата ни с Шу — и ги проследих чак до западното подножие. Долината Два Столба беше твърде малка, за да я има на тази карта.
— Спомняш ли си нещо отпреди Керамзин? — попитах Мал, без да го поглеждам.
Мал не беше много по-голям от мен, когато пристигна в сиропиталището. Още помнех деня, в който го доведоха. Дочух, че идва още едно бежанско дете и се надявах да е момиче, за да си играя с него. Вместо това заварих дундесто момче със сини очи, решено да прави всичко напук.
— Не. — Гласът му още звучеше прегракнало от душенето на Толя.
— Съвсем нищо ли?
— Понякога сънувам жена с дълга златиста коса, сплетена на плитка. Тя я размахва пред мен като на игра.
— Майка ти ли?
— Майка, леля, съседка — откъде да знам! Алина, за това, което стана…
— Нещо друго?
Той дълго мисли, после въздъхна.
— Всеки път, щом усетя мириса на женско биле, си спомням как седя на чардака, а пред мен има червен лакиран стол с рисунки по него. Само това. Всичко останало е… — Той млъкна насред думата и сви рамене.
Нямаше нужда да обяснява повече. Спомените бяха привилегия, достъпна за другите деца, но не и за сираците в Керамзин. „Благодари за милостта. Благодари.“
— Алина — пак подхвана Мал, — онова, което каза за Тъмнейший…
В този момент обаче влезе Николай. Въпреки ранния час, той както обикновено изглеждаше царствено от главата до петите. Русата му коса сияеше, ботушите светеха излъскани до блясък. Той впери поглед в синините и наболата брада на Мал и вдигна учудено вежди.
— Някой няма ли да поръча чай?
После се разположи и опъна дългите си крака напред. Толя и Тамар вече стояха на пост пред вратата, но аз ги помолих да се присъединят към нас.
Когато всички се събраха около масата, заговорих.
— Тази сутрин бях при пилигримите.
Николай рязко вдигна глава. От безгрижния царски син не остана и следа.
— Сигурно не те чух добре — каза.
— Нищо ми няма.
— Едва не я убиха — обади се Тамар.
— Но съм още жива — добавих.
— Съвсем ли си изгуби ума? — възкликна Николай. — Тия са фанатици! — Той се обърна към Тамар. — Как го допуснахте?
— Не съм го допуснала.
— Само не ми казвай, че си излязла сама — обърна се той към мен.
— Не бях сама.
— Сама е тръгнала.
— Млъкни, Тамар. Вече ти казах, Николай, добре съм.
— Само защото дойдохме навреме — вметна Тамар.
— Как стигнахте дотам? — тихо попита Мал. — Как успяхте да я откриете?
Лицето на Толя притъмня и той стовари огромните си юмруци върху масата.