— Не ние трябваше да я открием, ти беше на пост — каза.
— Остави това сега, Толя — прекъснах го остро. — Мал не си беше на мястото, а и аз постъпих глупаво.
После си поех дълбоко въздух. Мал седеше покрусен. Толя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разбие на трески мебелите в стаята.
Изражението на Тамар беше каменно, а Николай кипеше от гняв — не го бях виждала такъв досега. Но поне имах пълното им внимание.
Побутнах атласа към средата на масата.
— Понякога пилигримите ме наричат Дъщерята на Два Столба — продължих.
— Двете мелници ли? — уточни Николай.
— Това е долина, кръстена на руините в единия й край. — Отворих атласа на отбелязаната предварително страница. Там имаше подробна карта на югозападната граница. — Двамата с Мал сме родом някъде от тези места — продължих, прокарвайки пръст в самия край на картата. — Тук по цялата й дължина има малки поселища.
Обърнах на страницата с рисунка на пътя, който водеше към долината. Около него беше осеяно с градчета. В другия му край се виждаше тънко скално вретено.
— Това не прилича много на мелница — измърмори Толя.
— Именно — потвърдих. — Тия руини са от дълбока древност. Никой не знае откога стоят там и какво са представлявали навремето. Долината е кръстена Двете мелници, но нищо чудно това да са били стражевите кули на някоя градска порта, или акведукт. — Извих пръст и го поставих над двете стърчащи каменни вретена. — А може би арка.
В стаята изведнъж се възцари мълчание. С арката на преден план и силуетът на планинската верига в далечината, пейзажът приличаше досущ на този от рисунката на Свети Илия в Жития санктя. Липсваше само жар-птицата.
Николай придърпа атласа към себе си.
— Не допускаш ли, че виждаме не действителното, а желаното?
— Възможно е — признах. — Но ми е трудно да повярвам, че е просто съвпадение.
— Ще пратя съгледвачи — предложи той.
— Не — отвърнах. — Искам лично да отида.
— Заминеш ли сега, всичко, което постигна с Втора армия, ще отиде по дяволите. Аз ще ида. Щом Василий може да офейка по никое време на панаира в Карйева да купува понита, едва ли някой ще има против да си позволя кратка ловна експедиция.
Поклатих глава.
— Аз лично трябва да убия жар-птицата.
— Но ние дори не сме сигурни, че е там.
— Защо изобщо го обсъждаме? — обади се Мал. — На всички е ясно, че аз ще замина.
Тамар и Толя се спогледаха тревожно.
Николай се прокашля.
— С цялото ми уважение, Оретцев, но не изглеждаш в добра форма.
— Много съм си добре.
— Оглеждал ли си се в огледало напоследък?
— Ти го правиш и за двама ни — изстреля в отговор Мал. После прокара ръка по лицето си; не го бях виждала толкова изтощен. — Доста съм уморен, пък ме гони и махмурлук, за да споря с вас. Аз обаче съм единственият, който може да открие жар-птицата. Затова аз ще замина.
— Тръгвам с теб — казах.
— Не — възпротиви се той с неочаквана решителност. — Аз ще я намеря и ще я заловя. После ще ти я донеса. Ти оставаш.
— Твърде рисковано е — казах. — Дори да успееш да я хванеш, как ще я опазиш дотук?
— Накарай някой от твоите Фабрикатори да ми пригоди нещо — отвърна той.
— Така ще е най-добре за всички. Ти получаваш жар-птица, а аз се отървавам от това проклето място.
— Невъзможно е да пътуваш съвсем сам. Ти…
— Тогава ми дай Толя и Тамар. Така хем ще се придвижим по-бързо, хем по-малко ще привличаме внимание. — Мал бутна стола си назад и се изправи. — Ти реши за останалото и нареди да подготвят каквото е нужно. — Не ме погледна, дори когато каза: — Само ме предупреди, когато мога да тръгна.
Още преди да съм измислила някое друго възражение, вече беше излязъл. Обърнах гръб на останалите, насилвайки се да овладея сълзите, които напираха в очите ми. Чух как те напускат оръжейната зала, а Николай дава някакви нареждания на близнаците.
Съсредоточих се в картата. Полизная, където двамата с Мал отбихме военната си служба. Райевост, откъдето започнахме пътуването към Петразой. Сайбея, където той ме целуна за първи път.
Николай постави ръка върху рамото ми. Не знаех дали да го ударя, или да падна в прегръдките му. Как ли щеше да постъпи тогава? И той ли ще ми цапне един? Ще ме целуне ли? Или пак ще ми направи предложение?
— Така е най-добре за всички, Алина.