— Тамар — сгълча я той, — гледай да не повредиш стоката.
Тамар тутакси замръзна на място и отсечено отвърна: „Слушам, капитане!“.
Изгледах го кисело.
— Не съм ти някакъв денк, който трябва да доставиш невредим, Щормхунд.
— И много жалко — подметна той, минавайки покрай мен, — защото денковете не говорят и си стоят там, където си ги оставил.
Но когато Тамар включи в обучението саби и рапири, дори Щормхунд се присъедини. Мал с всеки ден ставаше все по-добър, нищо че капитанът все още го побеждаваше с лекота при всяка схватка. Виждаше се, че Мал не си го слага на сърце. Той приемаше пораженията ведро, както аз не бих могла.
Загубата винаги ме ядосваше, докато Мал я подминаваше със смях.
— Как вие двамата с Толя се научихте да владеете силата си? — попитах Тамар един следобед, докато наблюдавахме на палубата дуела между Мал и Щормхунд със затъпени саби. Тя ми беше намерила совалка-игла за плетене на мрежи, и когато не ме бъхтеше, се опитваше да ме научи да правя моряшки възли и снадки.
— Дръж лактите прибрани — скастри Щормхунд Мал. — Недей да пляскаш с тях като някоя ярка.
Мал нададе смущаващо убедително кудкудякане.
Тамар повдигна едната си вежда.
— Приятелят ти явно е много доволен от себе си.
Свих рамене.
— Мал винаги си е бил такъв. Пусни го в стана на фйердански наемни убийци и скоро ще се появи, носен на рамене от тях. Където го посееш, там никне.
— Ами ти?
— Аз приличам по-скоро на бурен — отвърнах сухо.
Тамар се ухили. По време на битка тя приличаше на тих леден пламък, но иначе лесно се усмихваше.
— На мен бурените ми харесват — отвърна, скочи от парапета и събра размотаното въже. — Те винаги оцеляват.
Хванах се, че отвръщам на усмивката й, но бързо се върнах към заниманието си — поредния възел, който се опитвах да оплета. Не беше никак добре, че ми харесва на кораба на Щормхунд. Допадаха ми Толя и Тамар, пък и останалите от екипажа. Обичах да седя на една маса с тях, нравеше ми се напевния тенор на Привет. Харесваха ми следобедите, когато се упражнявахме на мишена — подреждахме празни винени бутилки и ги отстрелвахме с един откос, хващайки се на безобидни облози.
Чувствах се като в Малкия дворец, но без да се цапам с политика или пък непрекъснато да се стремя към издигане в йерархията. Отношенията между моряците бяха непринудени и открити. Всички до един бяха млади, бедни и по-голямата част от живота им беше минала в криене и бягство. На борда на кораба те бяха открили своя дом и без много шум приеха и нас двамата с Мал в него.
Не знаех какво ни чака в Западна Равка; бях почти сигурна обаче, че е лудост да се връщаме. Но на борда на „Волкволни“ с неговите издути от вятъра платна, които стояха като чисто прокарани линии на фона на синия простор, за малко можех да забравя неясното бъдеще и страховете си.
Признавам, харесвах и Щормхунд. Той беше наперен и безочлив и винаги използваше десет думи там, където и две биха свършили работа, но въпреки това бях впечатлена от начина, по който ръководи екипажа си. Не използваше нито един от методите за манипулация на Тъмнейший, а въпреки това моряците го следваха без колебание. Той ги печелеше с уважение, не със страх.
— Щормхунд истинско име ли е? — попитах Тамар. — Равканско ли е?
— Представа нямам.
— Никога ли не си го питала?
— Че защо ми е да питам?
— Но той все пак е от Равка, нали?
Тя присви очи към небето.
— Искаш ли да направим още една схватка със саби? — попита. — Има време, преди да дойде ред да застъпя на вахта.
Винаги успяваше да смени темата, когато я разпитвах за Щормхунд.
— Той не е кацнал на кораба направо от небето, Тамар. Не те ли е грижа откъде е дошъл?
Тамар взе сабите и ги подаде на Толя, който беше оръжейникът на кораба.
— Не особено. Нали ни позволява да плаваме на кораба му и да се бием.
— Освен това не ни кара да се киприм в червена коприна и да му служим като послушни палета — добави Толя, отключвайки стойката за оръжията с ключа, който носеше провесен на якия си врат.
— От теб щеше да излезе доста жалко пале — разсмя се Тамар.
— Всичко друго е добро в сравнение с това да получаваш заповеди от някакъв надут отворко в черно — изръмжа Толя.