— Алина! — Този път беше гласът на Мал.
Усетих как ме търси опипом в тъмното. Успях донякъде да избистря ума си и отново призовах светлината, която заструи около кораба като ярък водопад.
Волкрата, която в този момент връхлиташе върху нас, изскимтя и полетя обратно в мрака. Единият от Вихротворците обаче лежеше окървавен на палубата, а ръката му беше почти изтръгната от рамото. Платното над него висеше безполезно. Десният борд на „Колибрито“ потъна надолу, корабът взе рязко да губи височина.
— Тамар, помогни му! — нареди Щормхунд, но Толя и Тамар вече се катереха по наклонената палуба към ранения Вихротворец.
Останалата невредима жена Вихротворец вдигна ръце с изопнато от напрежение лице, опитвайки се да призове достатъчно силен вятър, за да ни задържи във въздуха. Корабът подскочи и се заклати. Щормхунд се хвърли към руля, като в същото време раздаваше заповеди на моряците, обслужващи платната.
Сърцето ми думкаше в гърдите. Взех трескаво да оглеждам палубата, разкъсвана между ужас и смут. Аз видях Тъмнейший. Наистина го видях.
— Добре ли си? — обади се Мал край мен. — Не си ли ранена?
Не събрах сили да го погледна. Тялото ми се тресеше така неистово, че очаквах всеки момент да се разпадна. Впрегнах цялата си воля да поддържам светлината около нас ярка и нетрепваща.
— Тя ранена ли е? — провикна се Щормхунд.
— Гледай по-скоро да ни изкараш от тук! — кресна в отговор Мал.
— Ясно, това значи се иска от мен! — излая насреща му Щормхунд.
Волкрите пищяха и биеха с криле, обсаждайки светлия кръг около кораба. Може и да бяха чудовища, но аз се питах дали им е познато чувството за мъст. „Колибрито“ се тресеше и подскачаше. Погледнах надолу и видях сивите пясъци да се устремяват към нас.
После изведнъж изскочихме от мрака и се понесохме през оредяващите черни вълма на Долината, устремени към синкавата светлина на разпукващото се утро.
Земята се изправи ужасяващо близко под нас.
— Изгаси светлината! — нареди Щормхунд.
Отпуснах ръце и отчаяно се вкопчих в парапета на кокпита. Мярна ми се дълъг участък от някакъв път, в далечината блещукаха светлинките на град, а там, отвъд ниските хълмове, се виждаше малко езеро, по чиято повърхност играеше зората.
— Задръж още малко! — извика Щормхунд.
Жената Вихротворец простена от напрежение, ръцете й вече се тресяха. Платната се отпуснаха. „Колибрито“ продължаваше неудържимо да пада. Вече бяхме толкова ниско над върхарите, че най-горните клони дращеха корпуса.
— Всички да залегнат и да се държат здраво! — провикна се Щормхунд.
Двамата с Мал сплетохме ръце и се свихме в кокпита с плътно притиснати към телата крайници. Малкото корабче скърцаше и се тресеше.
— Няма да успеем — простенах дрезгаво.
Мал не каза нищо, само още по-силно стисна ръката ми.
— Готови! — изрева Щормхунд. Изчакваше до последно, преди да се метне в кокпита като възел от сплетени крайници. — Я гледай, тук било уютно — успя само да каже, преди да се стоварим на земята със сила, от която костите ни задрънчаха.
Двамата с Мал бяхме запратени към предната част на кокпита, когато корабът с пукот и трясък се заби в земята, а корпусът му се разцепи на две.
Разнесе се силен плясък, после внезапно се оказа, че се носим по вода. Чух ужасяващ гръм и се досетих, че едната половина на корпуса се е отцепила. Корабът заподскача грубо по водната повърхност, после като по чудо потръпна и спря.
Лека-полека започнах да идвам на себе си. Лежах по гръб, залепена за стената на кокпита. Някой дишаше тежко до мен.
Размърдах се. Главата ми беше ударена зле и двете ми длани бяха одрани до кръв, но поне бях още цяла.
Водата нахлуваше през дъното на кокпита. Наоколо се носеше плясък и викове на хора, които се търсеха един друг.
— Мал? — опитах да извикам, но гласът ми излезе като треперливо цвърчене.
— Добре съм — откликна той. Гласът му идваше някъде отляво. — Трябва да се махнем от тук.
Огледах се, но от Щормхунд нямаше и следа.
Докато се измъквахме от кокпита, разбитият кораб взе опасно да се накланя. Дочухме звук от сцепено дърво — една от мачтите не издържа и рухна в езерото под тежестта на платната.