Сподавих горчивия си смях. Щом обмислях сериозно да търся убежище в Безморие, значи работата вървеше на зле.
Влезе прислужник с голям поднос. Остави пред нас кана с вода, бутилка квас, чаши и няколко чинии със закуски. Всеки от съдовете беше обточен със златен кант и декориран с двуглавия орел.
Огледах храната: пушена хамсия върху черен хляб, мариновано цвекло, фаршировани яйца. Не бяхме яли от предишната вечер на борда на „Волкволни“, а и от използването на силата здравата изгладнях. Сега обаче стомахът ми се беше свил от притеснение и не можех да преглътна и хапка.
— Какво се случи? — попита Мал, веднага щом прислужникът си излезе.
Отново разтърсих натъртената си ръка.
— Просто загубих самообладание.
— Не за това питам, а за Долината.
Взех да изучавам съсредоточено малката купичка с подправено с билки масло, обръщайки я от всички страни. „Аз го видях.“
— Просто бях много уморена — отвърнах небрежно.
— Ти използва много повече сила, за да се измъкнем от ничевие, но тогава нищо ти нямаше. Сега да не е заради оковата от люспи?
— Те ме правят дори по-силна — отвърнах и придърпах ръкава над китката с люспите от морския бич. Освен това ги носех вече от седмици. С моята сила всичко си беше наред. С мен обаче май ставаше нещо. Взех да рисувам с пръст въображаема шарка върху масата. — Докато се сражавахме с волкрите, дочу ли нещо по-различно в техния вой? — попитах.
— Какво по-точно?
— Нещо… човешко.
Мал свъси вежди.
— Не, звучаха си постарому — като чудовища, които се канят да ни изядат.
Той постави ръка върху моята. — Какво става, Алина?
„Аз го видях.“
— Нали ти казах — бях уморена, загубих концентрация.
Той се дръпна назад.
— Щом ти изнася да ме лъжеш, давай. Само не чакай да се правя, че ти вярвам.
— И защо не — намеси се Щормхунд, който в този момент влизаше в шатрата. — Това е общоприета учтивост.
Двамата тутакси скочихме на крака, готови за битка.
Щормхунд се закова на място и вдигна примирително ръце. Вече се беше преоблякъл в суха униформа. Забелязах, че скулата му започва да посинява.
Той полека измъкна сабята си и я подпря край входа на шатрата.
— Идвам да поговорим — каза.
— Е, говори тогава — отвърна дръзко Мал. — Кой си и каква игра играеш?
— Николай Ланцов. Само ви моля, не ме карайте да изреждам пак всичките си титли и звания. Това за никого не е забавно. Единственото важно сред тях е царевич.
— Ами какво стана с Щормхунд? — попитах.
— Аз съм и Щормхунд, капитан на „Волкволни“, проклятието на Истинското море.
— Проклятието?!
— Ами, да, не може да отречете, че съм поне неприятен.
Поклатих глава.
— Това просто не е истина.
— Не е истина ли?
— Виж, точно сега не е време да се правиш на шут.
— Моля, седнете — подхвана той с помирителен тон. — Не знам при вас как е, но аз много по-добре схващам нещата, когато съм седнал. Подозирам, че някак е свързано с кръвообращението. Ако си полегнал, разбира се, е още по за предпочитане. Съмнявам се обаче, че сме в тази фаза на нашите взаимоотношения.
Дори не помръднах. Мал скръсти ръце на гърдите.
— Е, вие както искате, но аз лично ще седна. Ролята на завърналия се герой е много изтощителна и аз определено съм изморен до смърт. — Той отиде при масата, наля си чаша квас и се отпусна на стола с доволна въздишка. После отпи глътка и изкриви лице. — Ужасен вкус — каза. — Стомахът ми никога не го е понасял.
— Защо тогава не поръчате бренди, Ваше Височество — подметнах ядно. — Убедена съм, че веднага ще донесат всичко, което пожелаете.
Лицето му просветна.