Цялата пламнах.
Николай се изкашля.
— Е, тъй като моят план се развива благоприятно, налага се да уредя доста неща. Разбира се, стига вие да не…
— Разкарай се — сопна се Мал.
— Добре тогава, оставям ви насаме. — Той изведнъж се разбърза, поспирайки само да вземе сабята си, подпряна край входа.
Тишината в шатрата сякаш погълна всичко.
— Докъде ще доведе всичко това, Алина? — попита Мал. — Толкова много пожертвахме, за да се измъкнем от тази забравена от светците земя, а ето ни обратно в блатото.
Стоварих се на походното легло и стиснах главата си. Чувствах се изтощена до краен предел и всяка костица ме болеше.
— А как трябваше да постъпя? — опитах да се оправдая. — Случилото се тук; всичко, което става в Равка, е донякъде и по моя вина.
— Не е вярно.
Изсмях се сухо.
— О, напротив! Ако не бях аз, сега Долината нямаше да се разширява. И Новокрибирск още щеше да си е на мястото.
— Алина! — Мал приклекна до мен и взе ръцете ми. — Дори на твоя страна да бяха всички Гриша и хиляда от невижданите револвери на Щормхунд, ти пак нямаше да го спреш.
— Ако имахме и третата муска…
— Само че я нямаме!
Стиснах ръцете му.
— Скоро и това ще стане!
Той улови и задържа погледа ми.
— Хрумвало ли ти е някога, че мога да откажа?
Сърцето ми слезе в петите. Не, не ми беше хрумвало. Изобщо не ми минаваше през ум, че Мал може да ми откаже. Изведнъж се засрамих. Той беше пожертвал всичко, за да е с мен, но това не значеше, че е щастлив.
Сигурно вече му беше дошло до гуша от битките, страховете и живота в постоянен риск. Нищо чудно и аз да съм му додеяла вече.
— Аз си мислех… реших, че и двамата искаме да помогнем на Равка.
— Това ли искахме и двамата наистина? — попита.
Той се изправи и застана с гръб към мен. Преглътнах мъчително, опитвайки се да премахна внезапната болка, възпламенила гърлото ми.
— Значи няма да дойдеш с мен в Ос Олта, така ли?
Той се поколеба край входа на шатрата.
— Желаеше втората муска и я имаш. Сега искаш да заминеш за Ос Олта. Добре тогава, върви. Казваш, че ти трябва жар-птицата. Ще намеря начин да ти я доставя. Но едно се питам, Алина — дали, когато всичко това най-накрая свърши, все още ще имаш нужда от мен.
Скочих на крака.
— Разбира се! Мал…
Но каквото и да имах да му казвам, той не желаеше да го чуе. Пристъпи навън под ярката слънчева светлина и изчезна.
Притиснах очите си с длани, опитвайки да спра сълзите, които заплашваха да рукнат всеки миг. Какви ги вършех?! Аз не съм царица. Нито светица. И определено не знаех как да ръководя цяла армия.
Улових отражението си в малкото войнишко огледало за бръснене, подпряно на масичката край походното легло. Смъкнах палтото и ризата от рамото си, за да разгледам по-добре раната. Дупките от зъбите на ничевое още личаха по кожата, черни и сбръчкани. Тъмнейший ме предупреди, че никога няма да заздравеят.
Що ли за рана е тази, която не може да бъде изцерена със силата на Гриша? На първо място това е рана, причинена от невиждано досега създание.
„Аз го видях.“ Лицето на Тъмнейший, бледо и красиво; замахването на ножа. Всичко беше толкова истинско. Какво се случи в Долината?
Щом се върнех в Ос Олта и поемех командването на Втора армия, това щеше да е равносилно на обявяване на война. Така Тъмнейший вече щеше да знае къде да ме намери. Почувстваше ли се достатъчно силен, нямаше да пропусне шанс да потърси възмездие. Готови или не, час по-скоро трябваше да заемем позиции за бой. Подобна мисъл беше ужасяваща, затова с огромна изненада установих, че ми носи и известно облекчение.
Пак щях да се изправя лице в лице с него. Така рано или късно всичко щеше да приключи.
Глава 10
Не тръгнахме веднага към Ос Олта. Вместо това в следващите три дни прекарвахме стоки през Долината. Помагаше ни останалия военен състав от гарнизона в Крибирск. Повечето от полковете и батареите бяха изтеглени навътре към централната част на страната, когато започнало разширяването на Безморие. Заварихме построена нова наблюдателница, от която да се следят черните брегове на Безморие. Сухите докове се обслужваха едва от шепа хора.
В лагера не беше останал нито един гришанин. След несполучилия преврат на Тъмнейший и унищожаването на Новокрибирск, в редиците на Първа армия и из цяла Равка се надигнало недоволство срещу Гриша. Това не ме учудваше. Цял град беше унищожен, а жителите му — оставени за храна на чудовищата. Равка нямаше скоро да забрави това. Нито пък аз.