Между тях се редуваха кръчми и бордеи, които задоволяваха потребностите на солдатите от гарнизона. Сега обаче улиците бяха притихнали и полупразни. Прозорците и вратите на повечето къщи и дюкяни бяха заковани с дъски.
Едва когато стигнахме църквата, всичко ми се проясни. Спомнях си я като спретната постройка, увенчана със сини кубета. Сега варосаните й стени бяха покрити с надписи, ред подир ред имена, изписани с боя с цвета на засъхнала кръв. Стъпалата бяха засипани с купчини повехнали цветя, малки рисувани икони и недогорели свещи. Забелязах още бутилки квас, купчини сладкиши, забравена детска кукла. Все дарове за мъртвите.
Започнах да чета имената:
Степан Ружкин, 57
Аня Сиренка, 13
Мика Ласки, 45
Пьотр Озеров, 22
Марина Коска, 19
Валентин Йомки, 72
Саша Пенкин, 8 месеца
Списъкът нямаше край. Пръстите ми се вкопчиха в юздите и някаква студена ръка стисна сърцето ми в юмрук. Връхлетяха ме неканени спомени: майка, която тича с дете на ръце; бягащ мъж, който се препъва и пада с разчекната от беззвучен вик уста, а мракът го поглъща; объркана и изплашена старица, премазана от обезумялата тълпа. Аз станах свидетел на всичко това. Съучаствах то да се случи.
Това бяха списъци с имена на загиналите жители на Новокрибирск, града, който доскоро се намираше точно срещу Крибирск оттатък Долината. Град побратим, населен с роднини, приятели и съдружници; с хора, които работеха на доковете и поправяха пясъчните салове; някои от тях сигурно бяха оцелели след безчет прекосявания на Долината. Те живееха на ръба на преизподнята в измамната безопасност на домовете си и делничния ритъм на улиците в своето малко пристанище. А сега никой не беше оцелял, защото аз не успях да спра Тъмнейший.
Мал спря коня си до моя.
— Алина — каза меко, — да вървим.
Поклатих глава. Исках да ги запомня. Таша Стол, Андрей Базин, Шура Райченко. Колкото може повече от тях. Те бяха избити от Тъмнейший. Дали и него преследваха насън, така както се явяваха в моите кошмари?
— Трябва да го спрем, Мал — казах задавено. — Трябва да открием начин да го спрем.
Не зная на какъв отговор се надявах, но той мълчеше. Не бях сигурна дали Мал вече изобщо има желание да ми обещава нещо.
Най-накрая той пришпори коня и продължи. Аз обаче се насилих да изчета всички имена до последното и чак тогава тръгнах по опустелите улици. Колкото повече се отдалечавахме от Долината, толкова повече се оживяваше Крибирск. Няколко магазина бяха отворени; имаше и амбулантни търговци, които предлагаха стоката си по продължението на Вий, познато като Амбулантния път. Покрай шосето бяха наредени разнебитени сергии, покрити с ярки парчета плат, върху които лежеше безразборно натрупаната стока: ботуши и молитвени кърпи за глава, дървени играчки, калпави ножове в ръчно изработени ножници. Много от сергиите бяха отрупани с нещо, което приличаше на скални отломъци и пилешки кости.
— Правийе ости! — крещяха търговците. — Оченнийе ости!
Истинска кост. Праведна кост.
Докато се надвесвах над шията на коня, за да ги разгледам по-добре, някакъв старец ме извика по име.
— Алина!
Изненадана вдигнах очи. Дали ме познаваше?
Николай на мига се озова до мен. Приближи плътно коня си до моя, изтръгна юздите от ръцете ми и дръпна силно, за да ме отведе по-надалече от сергията.
— Нет, спасибо — обърна се към стареца той.
— Алина! — продължи да вика търговецът. — Оченная Алина!
— Чакай! — извиках и се извърнах на седлото, за да огледам по-добре лицето на стареца. Той подреждаше грижливо изложеното на масата. Изглежда, напълно беше изгубил интерес, след като разбра, че няма да купим нищо. — Почакай! — настоях. — Той ме познава отнякъде.
— Не те познава.
— Знае името ми — отвърнах ядосана и издърпах юздите на коня си от ръката му.
— Просто се опитва да продаде мощите ти. Кости от показалец на самата Санкта Алина.
Вцепених се, по тялото ми се прокрадна мраз. Нищо не подозиращият ми кон продължи да трополи напред.
— Самата Санкта Алина — повторих глухо.
Николай неспокойно се размърда на седлото.
— Носят се слухове, че си загинала в Долината. Хората из цяла Равка и в Западна Равка от месеци продават мощите ти. Много те бива като талисман за късмет.
— Значи това трябва да са моите пръсти, така ли?!