— Костички от ръката, пръсти на краката, части от ребра.
Призля ми. Озърнах се с надеждата да мерна Мал, да видя нечие нормално лице.
— Е, ако поне половината от тези палци на краката са истински, излиза, че си била стоножка. Суеверието обаче е страшна сила.
— Както и вярата — обади се някакъв глас зад мен. Обърнах се и с изненада видях Толя, който яздеше огромен черен боен кон. Изражението на широкото му лице беше тържествено.
Всичко това ми дойде в повече. Оптимизмът, който ме владееше само преди час, се беше изпарил. Внезапно изпитах усещането, че небето се сгромолясва отгоре ми и ме притиска като в преса. Смушках коня и той се понесе в кариер. Открай време бях непохватен ездач. Сега обаче се държах здраво на седлото и не спрях, докато Крибирск не остана далече зад мен и вече не чувах тракането на костите.
Същата вечер останахме да пренощуваме в селцето Вярност, където ни чакаше въоръжена до зъби група войници от Първа армия. Скоро разбрах, че много от тях са от Двайсет и втори — полка, където Николай първо беше служил, а после го беше и оглавил при кампанията на север. Явно царският син държеше да е заобиколен от свои привърженици, когато влезе в Ос Олта.
Не можех да го виня за това.
Щом ги зърна, той видимо се отпусна. За пореден път станах свидетел как си мени маските. Досега без никакво усилие жонглираше с ролите на нагъл авантюрист и арогантен царски син, а сега се превърна в любимия предводител; войник, който се смее непринудено с бойните си другари и знае по име всеки от своите подчинени.
Войниците караха със себе си и пищна карета. Тя беше лакирана в равканско бледосиньо и декорирана с двуглавия царски орел от едната страна. Николай беше наредил от другата да изографисат слънчев диск, пръскащ златни лъчи. В нея бяха впрегнати шест напълно еднакви бели коня. Когато бляскавата карета изтрополи в двора на хана, подбелих очи, припомняйки си до какви крайности в разхищението се стигаше във Великия дворец. Дали пък лошият вкус не се предаваше по наследство?
Надявах се да вечерям насаме с Мал в моята стая, но Николай настоя да се храним заедно в гостилницата на хана. Затова вместо да си отдъхна на спокойствие край огъня, се озовах на препълнена с офицери маса, чиито лакти ме ръгаха в ребрата. През цялата вечер Мал не обели нито дума, затова пък Николай говореше за трима.
Докато забиваше зъби в задушената волска опашка, той изреждаше всички места, където се кани да спре на път за Ос Олта. Стигаше ми само да го слушам, за да ми изцеди силите.
— Не подозирах, че да „спечелиш народа“ означава да се срещнеш с всеки един от тях — измърморих недоволно. — Не трябваше ли да бързаме?
— Равка трябва да се увери, че Призоваващата слънцето се е завърнала.
— Както и нейният блуден царски син.
— Точно така. Мълвата ще свърши много повече работа от който и да е царски декрет. А това пък ми напомня — продължи той, снижавайки глас, — че отсега нататък трябва да се държите така, сякаш сте на показ всяка една минута. — И той изразително посочи двама ни с Мал с вилицата. — Какво правите насаме си е ваша работа, само бъдете дискретни.
Едва не се задавих с глътката вино.
— Моля? — изломотих.
— Едно е хората да те свързват с царския син, съвсем друго е да си мислят, че се въргаляш с някой селянин.
— Аз не… Това на никого не влиза в работата! — просъсках ядно. После стрелнах с очи Мал. Челюстта му беше яростно стисната; той държеше ножа доста по-заплашително, отколкото заслужаваше блюдото пред него.
— Обединението прави силата — продължи Николай. — Ето защо на всеки му влиза в работата. — Той отпи нова глътка вино, а аз го наблюдавах изумена. — Освен това трябва да носиш свои собствени цветове.
Поклатих глава, изненадана от смяната на темата.
— Какво, сега и дрехите ли ще ми избираш?! — Носех синия кафтан, но явно на Николай това не му беше достатъчно.
— Ако наистина имаш намерение да командваш Втора армия и да заемеш мястото на Тъмнейший, тогава трябва да изглеждаш подобаващо.
— Призоваващите носят синьо — казах ядно.
— Не подценявай силата на доброто зрелище, Алина. На хората им харесва да гледат представления и Тъмнейший го беше проумял.
— Ще си помисля.
— Ще позволиш ли да ти предложа златно? — продължаваше Николай. — Много царствено, много подходящо и…
— Много натруфено?