— Златно и черно е идеалното съчетание. В него има дълбок символизъм и…
— Никакво черно — намеси се Мал. После блъсна стола назад, стана и потъна сред шумната навалица в гостилницата.
Оставих вилицата на масата.
— Още не мога да реша дали нарочно го правиш, или си просто задник.
Царският син натъпка нова хапка в устата си.
— Той не харесва ли черно?
— Това е цветът на мъжа, който се опита да го убие и редовно ме взима за заложник. Мой заклет враг.
— Още една причина да припознаеш този цвят като свой.
Извих врат да видя къде отиде Мал. През вратата го мярнах как сяда близо до тезгяха.
— Не — казах. — Никакво черно.
— Както обичаш — съгласи се Николай, — но все пак избери цвят за себе си и за личната си охрана.
Въздъхнах.
— Наистина ли имам нужда от лична охрана?
Николай се облегна на стола и впи в мен необичайно сериозен поглед.
— Знаеш ли как получих името Щормхунд? — попита.
— Мислех, че е някаква шега — заиграване със Сабачка.
— Не — отвърна той. — Това име сам си го спечелих. Първият вражески кораб, на чийто борд се качих, беше фйердански търговски съд от Дйерхолм. Когато казах на капитана да ми предаде сабята си, той ми се изсмя в лицето и каза да се връщам вкъщи при мама. И за капак добави, че фйерданските мъже ядат хляб, направен с брашно от костите на кльощави равкански момченца.
— И ти го уби?
— Не, казах му, че празноглавите фйердански капитани не стават за храна на равканските мъже. После му отрязах пръстите и ги дадох на кучето си да ги изяде, а той гледаше.
— Какво… си направил?!
Гостилницата беше претъпкана с груби войници, които пееха, надвикваха се, разказваха за подвизите си, но всичко сякаш изведнъж изчезна за мен.
Поразена наблюдавах Николай, без дума да мога да обеля. Ставах свидетел на поредното му преображение — маската на чаровник падна и отдолу лъсна един много опасен човек.
— Добре ме чу. Моите врагове най-добре разбират езика на жестокостта. Както и хората от екипажа ми. Когато всичко свърши, седнах да пия и да деля плячката с моряците си. След това се прибрах в каютата, повърнах изисканата вечеря, приготвена от моя иконом, и плаках до пълно изтощение.
Но точно в този ден станах истински капер. Тогава се роди Щормхунд.
— И умря палето — добавих, усещайки, че ми се повдига.
— По онова време бях момче, които се опитва да озапти и да командва шайка крадци и мошеници, при това срещу много по-зрял, опитен и силен враг. Затова трябваше да им взема страха. На всички до един. Ако не бях успял, много повече хора щяха да умрат.
Блъснах чинията настрани.
— И сега чии пръсти ме съветваш да отрежа?
— Казвам само, че ако искаш да си командир, трябва да започнеш да разсъждаваш и да се държиш като водач.
— Това съм го чувала и преди — от Тъмнейший и неговите съмишленици.
Бъди жестока. Бъди брутална. Така занапред ще спасиш много повече хора.
— Според теб приличам ли на Тъмнейший?
Погледнах го изпитателно — златиста коса, безупречна униформа и тези твърде умни лешникови очи.
— Не — отвърнах, — не мисля, че си приличате. — После станах, за да отида при Мал. — Но и друг път съм допускала грешки.
Пътуването към Ос Олта не приличаше на строен военен марш, а на турне на циркова трупа. Спирахме във всеки град покрай Вий, по училища и земеделски стопанства, църкви и мандри. Поздравявахме местните големци и посещавахме болничните отделения. Вечеряхме с ветерани от войната и аплодирахме изпълненията на девичи хорове.
Нямаше как да не забележа, че по селата живеят или много млади, или прекалено възрастни хора. Всички останали бяха привикани да служат в царската армия и да се бият в нескончаемите войни. Гробищата не отстъпваха по площ и численост на градовете.
Николай раздаваше щедро златни монети и торби захар. Здрависваше се с търговците и позволяваше на сбръчкани матрони да го целуват по бузите, а те му викаха на галено Сабачка. Умееше да омагьоса всеки, озовал се на две стъпки от него. Никога не изглеждаше уморен или оклюмал. Независимо по колко километра на ден изминавахме и с колко души се бяхме срещнали, той винаги беше готов за още.
Изглежда, винаги успяваше да предусети точно какво очакват хората от него — кога да бъде веселото момче, кога да се превърне в знатния царски син, кога — в изнурен солдат. Предполагах, че това е резултат от царствения му произход и дворцовото възпитание, но въпреки това ме изнервяше да го гледам такъв.