По време на пътуването си дадох сметка, че съвсем не на шега беше говорил за зрелището, което хората очакват от нас. Винаги гледаше така да изчисли пристигането ни, че да се явим на зазоряване или по залез; през останалото време на деня спираше процесията в дълбоката сянка на местната църква или на площада. И всичко това — само за да блесне още по-ярко дарбата на Призоваващата слънцето.
Видеше ли ме да подбелвам очи на тия негови шмекерии, само смигваше и казваше:
— Всички те мислят за мъртва, хубавице. Ето защо е важно да те представим в най-добрата светлина.
Така че аз продължавах да играя отредената ми роля и да се придържам към своята част от уговорката ни. Усмихвах се пленително и призовавах светлината, която заблестяваше по върховете на покривите, играеше по островърхите камбанарии и къпеше в топлина лицата на благоговеещите хора. Те плачеха. Майките поднасяха своите деца да ги целуна, а старците свеждаха глава над ръката ми с мокри от сълзите страни. Чувствах се като пълна измамница. Казах го на Николай.
— Какво повече искаш? — попита той, искрено озадачен. — Нали хората те обичат?
— По-скоро обичат завоювания от теб трофей — измърморих, докато напускахме поредния град.
— Ти някога печелила ли си награда?
— Това никак не е смешно — яростно изсъсках. — Ти видя на какво е способен Тъмнейший. Тези хора ще пратят синовете и дъщерите си да се сражават срещу ничевие, а аз ще съм безсилна да ги спася. Ти само подхранваш у тях празни илюзии.
— Затова пък ти им носиш надежда. А това е много по-добре от нищо.
— Говориш като човек, който през живота си никога нищо не е имал — сопнах се и препуснах напред.
Лятото в Равка беше в разгара си; полята се покриха с плътен слой зеленина и злато, а въздухът стана мек и натежа от гъстия аромат на съхнещо на слънцето сено. Въпреки недоволството на Николай, отказах да се възползвам от удобствата на каретата. Задникът ми се натърти и бедрата ме боляха всяка вечер, когато слизах от седлото, но язденето беше за мен свеж въздух и възможност всеки ден да срещам Мал. Той продължаваше да е все така оскъден на думи, но май лека-полека взе да омеква.
Николай разказа тук-там как Тъмнейший се опитал да убие Мал в Долината. Това веднага спечели доверието на солдатите към Мал и дори го превърна в нещо като знаменитост. Той от време на време патрулираше с останалите следотърсачи и учеше Толя как да ловува, макар едрата фигура на младия Гриша да не беше създадена за незабележимо прокрадване и тихо дебнене из горите.
На излизане от Сала минавахме през горичка с бели брястове, когато Мал внезапно се прокашля.
— Мислех си… — започна.
Изправих се на седлото и наострих уши. Той за първи път подхващаше разговор, откакто бяхме напуснали Крибирск. Сега се въртеше притеснено на седлото и не ме поглеждаше в очите.
— Мислех си кого може да вземем в охранителния отряд.
— Охранителен отряд ли? — свъсих вежди.
Той пак се прокашля.
— За личната ти охрана. Няколко от хората на Николай изглеждат съвсем подходящи. Може да помислим също за Толя и Тамар. Вярно, те са от Шу, но са и Гриша, затова едва ли ще е проблем. Освен това… ами, аз самият.
Не вярвах, че някога ще видя Мал да се изчервява.
Ухилих се.
— Правилно ли съм разбрала, че искаш да оглавиш личната ми охрана?
Мал ми хвърли бегъл поглед и устните му потрепнаха в усмивка.
— Ще имам ли контешка шапка?
— Такава, че за нея ще ти завиждат всички контета — отвърнах. — А също и пелерина.
— А шапката ще има ли пера?
— Разбира се, цяла китка.
— Тогава съм съгласен.
Най-добре щеше да бъде с това да приключим разговора, но не успях да се удържа.
— Мислех… че искаш да се върнеш в полка си и пак да станеш следотърсач.
Мал заби поглед в юздите.
— Не мога да се върна при тях. Дано Николай някак уреди да не ме обесят…
— Дано ли?! — изписках.
— Аз съм дезертьор, Алина. Дори самият цар не може да ме върне при следотърсачите.
Каза го с твърд и спокоен глас.
„Все някога ще се примири с това“, реших, но дълбоко в себе си знаех, че той винаги ще тъгува за своето призвание; за живота, който би живял, ако мен ме нямаше.