Изчаквах мълчаливо, защото не знаех дали е уместно да говоря точно сега.
Очите му бяха втренчени в пробягващите покрай нас гледки, но погледът му беше отсъстващ.
— Когато плъзнала новината за касапницата в Новокрибирск и изчезването на Тъмнейший, в палата настанал същински ад. Неколцина царски министри и дворцовата охрана успели да проникнат във Великия дворец и настояли да видят царя. И знаеш ли какво заварили? Майка ми скрита разтреперана в салона си, стиснала онова малко сумтящо куче, а царят на Равка, Александър III, съвсем сам в покоите си, едва дишащ, проснат в собствените си мръсотии.
Аз допуснах това да се случи.
— Не си могъл да знаеш какво планира Тъмнейший, Николай. Никой не подозираше за това.
Той, изглежда, не ме чу.
— Гриша и опричниците, които дотогава държали в подчинение двореца според заповедите на Тъмнейший, били заловени във външния град при опит за бягство. Екзекутирали ги на място.
Опитах се да овладея треперенето си.
— А какво е станало с Аппарат?
Свещеникът участваше в заговора на Тъмнейший и нищо чудно още да беше в съюз с него. Но той се опита да ме предупреди малко преди опита за преврат, затова си мислех, че играе някаква много по-сложна игра.
— Успял да избяга. Никой не знае как. — Гласът на Николай стана твърд. — Той обаче ще отговаря за делата си, когато му дойде времето.
Отново зърнах как се повдига завесата на неговите лустросани дворцови маниери, а отдолу се открива едно безмилостно лице.
Дали това беше истинският Николай Ланцов? Или само поредната маска?
— Оставил си Женя да избяга — казах.
— Тя е само пешка. Ти беше истинската награда. Не исках да си отвличам вниманието. — Той се ухили и мрачното му настроение се разсея, сякаш никога не е било. — Освен това — намигна ми, — беше прекалено красива за акулите.
Пътуването с каретата ме изнервяше, едва понасях бавния ход, наложен от Николай, и вече нямах търпение да стигнем Малкия дворец. Но си давах сметка, че протакането позволява да ме подготви за пристигането ни в Ос Олта. Той поемаше огромен риск като ми предоставяше Втора армия, но пък иначе беше неизчерпаем източник на мъдрости, които държеше непременно да сподели с мен. Това направо ме съсипваше, но не можех да си позволя да пренебрегна съветите му. Чувствах се като навремето в библиотеката на Малкия дворец, когато тъпчех главата си с гришанска теория.
Колкото по-малко говориш, толкова повече ще тежи думата ти.
Не влизай в пререкания.
Не се унижавай да отричаш.
Посрещай оскърбленията с усмивка.
— Но ти не си се усмихвал на фйерданския капитан, нали? — отбелязах.
— Онова не беше обида, а предизвикателство — отвърна Николай. — Схващаш разликата.
Слабостта е маска.
Слагай я, когато имаш нужда да се почувстваш човешко същество, но не я носи никога, когато наистина се чувстваш слаба.
Не искай тухли, когато може да градиш с камък.
Използвай всичко и всекиго, който ти се изпречи.
Да си предводител означава, че винаги някой те наблюдава. Накарай ги да изпълняват дребните ти нареждания и те ще се научат да се подчиняват и на важните заповеди.
Не е проблем да пренебрегнеш очакванията спрямо теб, но не допускай да ги разочароваш.
— И как очакваш да запомня всичко това? — попитах ядосано.
— Не е необходимо непрекъснато да размишляваш върху него, просто го спазвай.
— Много ти е лесно да го кажеш. Теб те учат на това още от раждането.
— Учеха ме да играя тенис и да пия шампанско по приемите — отвърна Николай. — Останалото усвоих в движение.
— Аз нямам време да се уча в движение!
— Ще се справиш — увери ме той. — Само се успокой.
Изкрещях от безсилие. Ръцете направо ме сърбяха да го удуша.
— А, и още нещо — най-лесният начин да вбесиш някого е като му кажеш да се успокои.
Не знаех да се разсмея ли, или да го замеря с обувката си.
Извън каретата поведението на Николай ставаше все по-нетърпимо. Той беше достатъчно разумен повече да не отваря дума за брак, но успяваше някак да внуши на околните, че между нас има нещо. При всеки престой ставаше все по-дързък, стоеше плътно до мен, целуваше ми ръка и от време на време прибираше зад ухото ми някой кичур, подхванат от вятъра.