— Аз пък си мислех, че си изпечен политикан.
— Вече ти казах, че трудно ме свърта на едно място.
— Тогава да беше поканил графинята на танц — подметнах ухилена и се измъкнах на чист въздух.
Погледнах през рамо, докато се спусках по стълбите на терасата. Николай все още се помайваше край вратата към салона. Носеше парадна униформа и бледосин шарф през гърдите. Светлината отвътре хвърляше отблясъци по ордените и позлатяваше краищата на русата му коса. Тази вечер беше надянал ролята на изтънчения царски син. Но застанал там, приличаше по-скоро на самотно момче, което не иска да се връща на тържеството, дадено в негова чест.
Обърнах му гръб и се загледах във витото стълбище, което водеше надолу към потъналата в мрак градина.
Не ми отне много време да открия Мал. Стоеше облегнат на масивния ствол на величествен дъб и рееше поглед над прецизно оформените поляни.
— Има ли опасност някой да дебне в тъмното? — попитах.
— Само аз съм.
Настаних се до него и опрях гръб о ствола.
— Трябваше да си с нас на вечерята.
— А, не, благодаря — изсумтя той. — Доколкото забелязах, видът ти през цялото време беше крайно окаян, а и Николай не изглеждаше по-щастлив. Освен това — добави той, оглеждайки кафтана ми, — какво щях да облека?
— Не ти ли харесва?
— Чудесен е. Идеалното допълнение към твоя чеиз. — Но още преди да съм извила недоволно очи, той хвана ръката ми. — Прости, не исках това да кажа. Изглеждаш прекрасно. Щеше ми се да ти го кажа още като те зърнах тая вечер.
Цялата пламнах.
— Благодаря. Ежедневното използване на силата много ми помага.
— Ти си беше красива и в кафтан с прашеца от юрда по веждите.
Смутено подръпнах кичур от косата си.
— Това място ми напомня Керамзин — казах.
— Вярно, че има нещо общо. Но тук е много по-натруфено. Какъв е всъщност смисълът от тия мънички дръвчета?
— Предназначени са за хора с мънички ръчички. Карат ги да се чувстват по-добре.
Той се разсмя съвсем искрено. Бръкнах в джоба си и измъкнах малката кесийка от черно кадифе.
— Имам нещо за теб — казах.
— Какво е?
Протегнах към него свитата си в юмрук длан.
— Познай! — Това беше наша си игра, с която често се забавлявахме като малки.
— Ами, по всичко личи, че е топла плетена жилетка.
Поклатих глава.
— Цирково пони?
— Не.
Той посегна, взе ръката ми в своята, обърна я с дланта нагоре и нежно разтвори пръстите.
Нямах търпение да видя изражението му.
Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха, докато вадеше от шепата ми златния амулет с форма на лъчисто слънце. От досега на загрубелите му пръсти ме полазиха сладостни тръпки.
— Това за капитана на твоята лична охрана ли е? — попита.
Притеснено се прокашлях.
— Аз… не поисках униформи за вас. Не желая нищо да напомня опричниците на Тъмнейший.
Мълчахме дълго, докато Мал разглеждаше слънчевия диск в ръката си. Накрая ми го подаде обратно. Сърцето ми се сви, но се постарах да не издавам разочарованието си.
— Ще ми го сложиш ли? — помоли.
Въздъхнах облекчено. Стиснах иглата на закопчалката между пръстите си и я прокарах през гънките на ризата му от лявата страна на гърдите. Направих няколко опита, преди да успея да я закопчая. Когато най-после приключих и понечих да отстъпя крачка назад, той ме хвана за ръката и притисна дланта ми към златното слънце, точно над сърцето.
— Това ли е всичко? — попита.
Стояхме съвсем близо един срещу друг, уединени в топлия мрак на градината. За първи път от седмици оставахме насаме.
— Всичко ли? — повторих. Въпросът се откъсна от устните ми по-скоро като дихание.
— Доколкото си спомням, беше ми обещана пелерина и контешка шапка.
— Ще ти се компенсирам — отвърнах.
— Флиртуваш ли с мен?
— Пазаря се.
— Добре тогава, още сега ще си взема първата отплата.
Тонът му беше игрив, но когато притисна устни в моите, в целувката му нямаше и следа от закачка. От него лъхаше жар и аромат на току-що узрели круши от градината на графа. Усетих копнеж в плътния натиск на устните му, някакъв непознат досега предел на неговата страст, който сякаш предизвика огнен дъжд вътре в мен.