Повдигнах се на пръсти и сключих ръце около врата му, усещайки как тялото ми омеква, разтапя се и се слива с неговото. Той притежаваше мощта на воин и аз я почувствах в здравата му прегръдка; в силата на неговите пръсти, които мачкаха коприната отзад на кръста ми, докато ме придърпваше настоятелно към себе си. В този порив имаше нещо яростно и отчаяно, сякаш не можеше да ме притисне толкова плътно до себе си, колкото му се искаше.
Главата ми се замая. Мислите ми потекоха бавно. Точно тогава дочух да приближават стъпки. В следващия момент видяхме Тамар да тича към нас по алеята.
— Имаме си компания — каза тя.
Мал се откъсна от мен и светкавично свали пушката от рамото си.
— Кой е там?
— Край портите чака група хора. Настояват да влязат и да видят Призоваващата слънцето.
— Пилигрими ли са? — попитах, насилвайки се да раздвижа размекнатия си от целувките ум.
Тамар поклати глава.
— Твърдят, че са Гриша.
— Тук?!
Мал сложи ръка върху рамото ми.
— Алина, изчакай вътре, поне докато разберем какво става.
Поколебах се. Едва се удържах да не хукна и да се скрия някъде, но в същото време не исках да изглеждам като пълна глупачка. Някъде откъм портите се разнесе вик.
— Не — отвърнах и се освободих от ръката на Мал. — Ако те наистина са Гриша, може би имат нужда от мен.
Това очевидно не се хареса нито на Тамар, нито на Мал, но въпреки това застанаха от двете ми страни и ме поведоха забързано по покритата със ситни камъчета алея.
Пред портите от ковано желязо се беше събрала тълпа. Не беше трудно дори отдалече да различа Толя — стърчеше над всички останали. Най-отпред стоеше Николай, обграден от солдати с готово за стрелба оръжие, и въоръжени слуги на графа. Оттатък решетките имаше доста по-малобройна група, но нищо повече не успях да видя. Някой гневно разтресе желязната порта и до мен достигна надигналата се врява от гласове.
— Направете ми път дотам — казах. Тамар притеснено изгледа Мал. Вирнах брадичка. Ако ще са ми охрана, би трябвало да следват моите заповеди. — Веднага! Трябва да разбера какво става, преди да се е случило непоправимото.
Тамар даде знак на Толя и гигантът застана пред нас, после без усилие разчисти път през тълпата до насъбралите се край портите.
По рождение си бях дребна, но сега, притисната между Мал и близнаците, сред всички тези наежени солдати, които се блъскаха покрай нас, ми стана особено трудно да дишам. Потиснах паниката си и надзърнах между гърбовете към желязната ограда, където Николай спореше с някого.
— Ако искахме да говорим с някой от лакеите на царя, сега да сме пред Великия дворец — извиси се нетърпелив глас. — Дошли сме при Призоваващата слънцето.
— Имай уважение, кръвопиецо — излая солдат, когото не разпознах. — Говориш пред царевич на Равка и офицер от Първа армия.
Нещата не отиваха на добре. Промъкнах се още по-напред в тълпата, но се заковах на място, когато видях кой Корпоралки е от другата страна на желязната ограда.
— Фьодор?!
Длъгнестото му лице се озари от усмивка и той направи дълбок поклон.
— Алина Старков! — възкликна. — Можех само да се надявам, че във всички тези слухове има и зрънце истина.
Огледах го внимателно. Фьодор беше заобиколен от гришани в прашни кафтани, повечето в аления цвят на Корпоралки, други в синьото на Етералки и съвсем малко от пурпурното на Материалки.
— Познаваш ли го? — попита Николай.
— Да — отвърнах. — Той ми спаси живота. — Навремето Фьодор ме беше защитил с тялото си от шайка наемни фйердански убийци.
Фьодор отново се поклони дълбоко.
— За мен беше голяма чест.
Николай обаче не изглеждаше никак впечатлен.
— Може ли да му се вярва?
— Той е дезертьор — обади се един от солдатите около Николай.
И от двете страни на портата се надигна ропот.
Николай посочи властно към Толя.
— Погрижи се всички да се оттеглят и гледай на никого от прислугата да не хрумне да стреля. Подозирам, че сред тия плодни дръвчета им липсват силни преживявания. — После се обърна отново към железните порти. — Фьодор, нали така? Дай ни минутка. — След това ме дръпна малко по-настрани от тълпата и заговори тихо. — Е, наистина ли може да му се има вяра?
— Не знам. — Последният път, когато видях Фьодор, беше на зимния бал във Великия дворец, часове преди да науча за истинските кроежи на Тъмнейший и да избягам скрита в един фургон на пътуващи артисти. Напрегнах паметта си да се сетя какво ми беше казал тогава. — Май служеше на южната граница. Имаше високо положение измежду Сърцеразбивачите, но не беше от любимците на Тъмнейший.