— Невски има право — каза Николай, кимайки с глава към сърдития солдат. — Независимо дали си Гриша, или не, първо дължиш лоялност на царя. Те са изоставили позициите си и са дезертирали.
— Това обаче не ги прави непременно предатели.
— По-важното е дали не са шпиони.
— Е, тогава какво ще правим с тях?
— Може да ги арестуваме и да ги разпитаме.
Свъсих вежди и се замислих.
— Хайде, кажи нещо! — подкани ме Николай.
— Нали искахме отново да привлечем Гриша на наша страна? — казах. — Ако арестуваме всеки новопоявил се, едва ли ще остане някаква армия, която да оглавя.
— Запомни, че ти ще се храниш заедно с тях, ще работиш с тях, ще спите под един покрив.
— А всички те може би са още верни на Тъмнейший. — Погледнах през рамо към Фьодор, който търпеливо чакаше край портата. — Ти какво мислиш?
— Според мен тези Гриша са поне малко по-благонадеждни от ония, които ни чакат в Малкия дворец.
— Не е кой знае колко обнадеждаващо.
— Озовем ли се веднъж зад стените на двореца, много по-лесно ще ги държим под око. Не е проста работа да предвидим как Тъмнейший ще използва шпионите си, докато не разберем кои са.
Потиснах внезапния порив да докосна с ръка раната на рамото си. Поех дълбоко въздух.
— Добре тогава — казах. — Отвори портите. Ще говоря само и единствено с Фьодор. Останалите може да лагеруват край дачата и утре да се присъединят към нас по пътя към Ос Олта.
— Сигурна ли си в решението си?
— Съмнявам се, че занапред изобщо ще бъда сигурна в нещо, но една армия се нуждае от войници.
— Много добре — отсечено кимна Николай. — Само внимавай на кого се доверяваш.
Впих поглед в него.
— Ще внимавам.
Глава 12
Двамата с Фьодор говорихме до късно през нощта, макар че нито за миг не ни оставиха на четири очи. Мал, Толя или Тамар бдяха неотстъпно наоколо и не откъсваха поглед от нас.
Фьодор беше служил близо до Сикурск на южната граница. Когато вестта за унищожаването на Новокрибирск достигнала неговия гарнизон, царските солдати се обърнали срещу Гриша, измъкнали ги от леглата посред нощ и устроили съд на честта, за да докажат лоялността си към царя. На Фьодор му помогнали да избяга.
— Можехме да ги избием до крак — каза той. — Вместо това прибрахме своите ранени и избягахме.
Някои гришани обаче не бяха толкова всеопрощаващи. В Чернаст и Уленск се беше стигнало до кръвопролития, когато солдатите там опитали да атакуват поделенията на Втора армия. През това време ние с Мал вече бяхме на борда на „Ферадер“, издул платна на запад, далече от хаоса, за който бяхме допринесли не малко.
— Преди няколко седмици — продължи Фьодор — се разнесе мълвата, че си се върнала в Равка. Сигурно и други Гриша ще те потърсят.
— Колко още?
— Няма как да се разбере.
Подобно на Николай, Фьодор също смяташе, че има гришани, които се крият и само чакат заповед да се съберат отново под знамената. Според него обаче повечето от тях разчитаха на Тъмнейший.
— В него е силата — каза Фьодор. — Той им дава закрила. Това виждат в него.
„Или просто смятат, че с него са на правилната страна“, помислих мрачно. Но знаех, че има и по-дълбока причина. Аз лично бях изпитала върху себе си притегателната сила на Тъмнейший. Дали точно заради това и пилигримите не се тълпяха около лъжесветицата? Защо Първа армия продължаваше да се подчинява на един некадърен цар? Може би защото често е най-лесно да вървиш подир някого.
Когато Фьодор приключи разказа си, наредих да му донесат вечеря и го посъветвах да е готов за тръгване към Ос Олта на зазоряване.
— Не знам как ще ни посрещнат там — предупредих го.
— Ще съм готов, суверенна моя — отвърна той и се поклони.
Обръщението ме сепна. В мислите си аз още бях подчинена на Тъмнейший.
— Фьодор… — подхванах, докато го изпращах до вратата. После се поколебах. Сама не можех да повярвам какво се каня да кажа, но явно добре бях усвоила уроците на Николай — за добро, или за лошо. — Давам си сметка, че дълго време си пътувал, но искам утре преди тръгване да се постегнеш. Важно е да направим добро впечатление.