Той даже не мигна, само се поклони отново и отвърна: „Да, суверенна“.
После потъна в нощта.
„Страхотно — помислих си. — Издадох първата си заповед. Остават още няколко хиляди.“
На следващата сутрин пак облякох майсторски изработения кафтан и се спуснах по парадното стълбище на дачата, придружавана от Мал и близнаците. На гърдите и на тримата просветваха златните слънца, но иначе пак бяха в селските си ризи от грубо платно. Николай може и да не беше доволен, но аз държах да залича пропастта, отворена между Гриша и обикновените хора на Равка.
Макар да го бяха предупредили, че Ос Олта гъмжи от бежанци и пилигрими, Николай като никога не настоя да пътувам с каретата. Държеше всички да ме видят как влизам в града. И нямаше намерение да се задоволи само с това — отново готвеше зрелище. Аз и личната ми охрана яздехме красиви бели коне, а хората от неговия полк бяха строени от двете ни страни.
Първите носеха двуглавия орел на Равка и знамена със златното слънце на тях.
— Дискретен както винаги — въздъхнах.
— Скромността е твърде надценявана добродетел — подхвърли той, докато яхаше петнист сив кон. — Е, дойде време да посетим и очарователния стар дом на моето славно детство!
Утрото беше тихо и топло и знамената на нашата процесия висяха отпуснати в неподвижния въздух, докато шествието се виеше бавно по Вий към столицата. Обикновено царското семейство прекарваше горещите месеци в летния си дворец в района на езерата. Ос Олта обаче беше много по-добре укрепена, затова сега дворът и височайшата фамилия бяха предпочели да се скрият зад нейните прословути двойни крепостни стени.
По време на тази последна част от нашето пътуване мислите ми блуждаеха безцелно. През нощта не бях успяла да мигна и сега, въпреки тревогите и напрежението, топлото утро, равномерното люлеене на седлото и приспивното жужене на насекомите си казаха своето. Щом превалихме билото на хълма в покрайнините на града обаче, тутакси се разсъних.
В далечината вече се виждаше Ос Олта, Мечтания град — назъбена линия от бели кули на фона на безоблачното небе. Но между нас и столицата в съвършен военен строй, ред подир ред, стояха въоръжени мъже. Стотици солдати от Първа армия, нищо чудно да бяха и хиляди — пехота, кавалерия, офицерство и низши чинове. Слънцето проблясваше по ефесите на сабите им, а на гърбовете им стърчаха пушки.
Напред излезе един от конниците. Предницата на офицерския му мундир беше покрита с ордени; яздеше най-едрия кон, който някога бях виждала. Този жребец сигурно нямаше да трепне, дори да го яхнат двама като Толя.
Николай се взря в конника, който препускаше напред-назад пред военните редици.
— А — отбеляза той, — изглежда, брат ми е излязъл да ни посрещне.
Спуснахме се бавно по склона и спряхме пред строената армия. Въпреки знамената и белите жребци, процесията ни от гришани отцепници и опърпани пилигрими вече не изглеждаше толкова величествена. Николай пришпори коня си напред, а брат му препусна в галоп нагоре по хълма, за да го посрещне.
Докато още живеех в Ос Олта, на няколко пъти ми се беше случвало да видя Василий Ланцов. Несъмнено минаваше за красавец, въпреки лошия късмет да наследи безволевата брадичка на баща си; заради прекомерно натежалите клепачи пък винаги изглеждаше отегчен или леко подпийнал.
Този път обаче сякаш се беше отърсил от обичайната си апатия. Седеше изопнат на седлото, а от него се излъчваше високомерно благородство. Редом с него Николай изглеждаше невъзможно млад.
Почувствах как ме полазва страх. Досега Николай винаги беше вдъхвал усещането, че владее всяка ситуация. Така човек лесно забравяше, че е само няколко години по-голям от нас двамата с Мал: момчето капитан на кораб, което се надяваше да се превърне в момчето цар.
Николай не се беше връщал в двора от седем години и едва ли през това време двамата с Василий се бяха виждали. Но при първата им среща след толкова време нямаше нито братски прегръдки, нито сълзи. Царските синове просто слязоха от конете и се поздравиха колкото за пред хорските очи, потупвайки се по гърба. Василий изгледа нашата свита и задържа многозначителен поглед върху мен.
— Значи за това момиче твърдиш, че е Призоваващата слънцето?
Николай вдигна вежди. Брат му едва ли би могъл по-добре да му подложи за начало.