— Това лесно може да бъде доказано. — И той ми кимна.
„Скромността е твърде надценявана добродетел.“ Вдигнах ръце и призовах ослепителна вълна от светлина, която блъсна сторените солдати с талази от все по-засилваща се жега. Всички вдигнаха ръце да се предпазят, мнозина отстъпиха назад, а конете се дърпаха и цвилеха. Оставих светлината лека-полека да угасне. Василий изсумтя.
— Не ти е било леко, братчето ми.
— Даже не можеш да си представиш, Вася — любезно отвърна Николай.
Василий нацупи устни, като чу галеното си име. Така още повече заприлича на превзета стара мома. — Изненадан съм да те заваря в Ос Олта — продължи Николай. — Очаквах да си в Карйева за конните надбягвания.
— Ходих — отвърна Василий. — Моят дорест Небесен се представи отлично. Щом разбрах, че се връщаш у дома обаче, веднага дойдох, за да те посрещна.
— Много мило, че си си направил този труд.
— Завръщането на един царски син е важно събитие — каза Василий, — пък бил той и по-малкият брат.
Ясно беше накъде бие. Усетих как в мен се надига гняв. Дали пък Николай не беше подценил амбицията на Василий да наследи престола? Даже не ми се мислеше докъде могат да доведат други такива грешки или неправилни оценки.
Но Николай само се усмихна в отговор. Спомних си съвета му: „Посрещай оскърбленията с усмивка“.
— Ние, непървородните синове, с времето се учим да ценим онова, което имаме — отвърна той. После се обърна към един от войниците, който стоеше мирно в края на редицата царски солдати. — Сержант Печкин, помня те от кампанията при Халмхенд. Кракът ти явно е оздравял, щом стоиш тук, непоклатим като каменен стълб.
По лицето на сержанта се изписа изненада.
— Тъй вярно, Мой Царевич — отвърна уважително той.
— И „сър“ върши работа, сержант. С тази униформа съм просто офицер, не царски син.
Устните на Василий отново се свиха. Също като синовете на повечето благородници, той беше отбил военната си служба на почетна длъжност в уютния комфорт на офицерския щаб, далече от фронтовата линия. Николай обаче беше служил в пехотата и напълно заслужаваше както ордените, така и ранга си.
— Тъй вярно, сър! — отсечено отвърна сержантът. — Кракът ме притеснява само като е влажно.
— Тогава фйерданите сигурно всеки ден се молят за буря. Доколкото си спомням, благодарение на теб животът на доста от тях се превърна в същинска мизерия.
— И аз си спомням същото за вас, сър — отвърна усмихнат сержантът.
Едва се удържах да не прихна. Николай току-що беше измъкнал килимчето изпод краката на брат си. Довечера, когато войниците се съберат по кръчмите на Ос Олта, или играят карти в казармите, само за едно ще говорят: за царския син, който помнеше името на обикновен солдат; за царския син, който беше воювал рамо до рамо с тях, загърбил богатство и знатния си произход.
— Хайде, братко — обърна се Николай към Василий, — да вървим в двореца, че да се видим както хората. Нося каса керчанско уиски, което чака да бъде пресушено, пък и разчитам на твоя съвет за едно жребче, което ми попадна в Кетердам. Казаха, че баща му е Дагренер, но аз нещо се съмнявам.
Василий се опита да прикрие любопитството си, но то се оказа по-силно от него.
— Дагренер, казваш? Имат ли го черно на бяло?
— Да вървим, ще ти покажа.
Макар все още да беше нащрек, Василий каза няколко думи на един от главнокомандващите и се метна на седлото с отработен маниер. Двамата братя оглавиха колоната и процесията отново пое на път.
— Изпипана работа — промърмори Мал. — Николай изобщо не е глупав.
— Много се надявам да е така — отвърнах. — За доброто и на двама ни.
Колкото повече наближавахме столицата, толкова по-добре разбирах за какво говореха гостите на граф Минкофф предишната вечер. Около крепостната стена беше израснал цял един град от шатри и палатки, а пред портите чакаше дълга колона от хора. Първите спореха нещо със стражата, без съмнение настояваха да ги пуснат вътре. По древните бойни кули пазеха въоръжени солдати — разумна мярка за столицата на воюваща страна, но и смъртна заплаха за всички долу, ако си позволят да нарушат реда.
Естествено, градските порти се отвориха широко пред царските синове на Равка и процесията продължи без забавяне помежду редиците от чакащи хора.
По много от палатките и чергилата на каруците се виждаха грубо изрисувани слънца. Докато минавахме през набързо стъкнатия стан, от много страни дочух познатите викове „Санкта Алина“. Чувствах се ужасно глупаво, но въпреки това се насилих да вдигна ръка и да помахам — дължах им поне това усилие. Пилигримите замахаха и закрещяха развълнувано в отговор; мнозина се завтекоха към процесията и я съпровождаха известно време. Други от бежанците обаче стояха мълчаливо край пътя със скръстени ръце и гледаха с подозрение, дори с прикрита неприязън.