„Как ли изглеждам в техните очи? — запитах се. — Още една привилегирована Гриша се крие зад стените на разкошния дворец на хълма, докато те са принудени да готвят на набързо стъкнати огньове и да спят в подножието на крепостните стени на град, който им отказва подслон? А може да си мислят и нещо още по-лошо за мен. Лъжкиня? Измамница? Някаква селянка, която има дързостта да се представя за жива светица?“
Почувствах се благодарна, когато най-после се озовах под закрилата на градските стени.
Веднъж преминала градските порти, процесията съвсем забави ход. Външният град се пукаше по шевовете; тротоарите гъмжаха от народ, който постепенно превземаше уличното платно и затрудняваше движението. По прозорците на дюкянчетата имаше списъци на стоките в наличност, а отпред се виеха дълги опашки. Навсякъде се носеше дъх на урина и нечистотии.
Прииска ми се да заровя нос в ръкава, но се задоволих да дишам само през устата.
Тълпата и тук ни зяпаше и посрещаше с възгласи, но хората бяха много по-покорни от онези вън.
— Никакви пилигрими не се виждат — отбелязах.
— Не им е позволено да влизат в града — каза Тамар. — Царят е обявил Аппарат за вероотстъпник и е изгонил последователите му от Ос Олта.
Аппарат беше подкрепил Тъмнейший в кроежите му срещу престола. Дори сега двамата да не бяха вече заедно, царят пак нямаше основание да се доверява на свещеника и създадения от него култ. „Нито пък на теб, и то по същите причини — напомних си. — Явно си много глупава, щом сега се връщаш във Великия дворец с надеждата да получиш опрощение.“
Прекосихме охранителния ров, оставяйки далече зад гърба си гълчавата и суматохата на външния град. Забелязах, че кулите при портата на моста са допълнително укрепени, но когато стигнахме отсрещния бряг, там всичко изглеждаше постарому. Широките булеварди бяха все така безупречно чисти и спокойни, а величествените палати — идеално поддържани.
Прекосихме парка, където облечени по последна мода мъже и жени бяха излезли на прохлада в откритите си карети. Децата си играеха на бабки, строго надзиравани от своите бавачки. Момченце със сламена шапка яздеше пони с вплетени в гривата пъстроцветни панделки; прислужник в ливрея държеше юздите.
Всички се обърнаха да ни изгледат, докато минаваме; повдигаха почтително шапки и си шушукаха, скрили устата си с длан; кланяха се ниско и правеха реверанси, щом зърнеха Василий или Николай. Дали наистина бяха толкова спокойни и безгрижни, какъвто вид си придаваха? Трудно беше да се допусне, че са забравили грозящата Равка опасност, или пък смутовете и размириците оттатък моста, но още по-трудно ми беше да повярвам, че разчитат на царя да им осигури закрила.
Стигнахме позлатените порти на Великия дворец много по-скоро, отколкото ми се искаше. Звукът, с който се захлопнаха зад нас, събуди старите ми страхове. Последният път, когато минах през вратата на дворцовия парк, се бях свила притаена между декорите във фургона на трупа пътуващи артисти и бягах от Тъмнейший — съвсем сама, но пък свободна.
Ами ако това е капан, мина ми внезапна мисъл. Какво ще стане, ако не бъда помилвана? Дали Николай изобщо има намерение да ми повери Втора армия? Нищо чудно с Мал отново да ни оковат във вериги и да ни хвърлят в някоя усойна килия.
„Престани — нахоках се. — Ти вече не си онова наплашено малко момиченце, което зъзне във войнишките си ботуши. Ти си Гриша, Призоваващата слънцето. Те се нуждаят от теб. Пък и можеш да срутиш целия дворец върху главите им, стига да поискаш.“ Изправих рамене и се опитах да успокоя ритъма на сърцето си.
Когато стигнахме фонтана с двуглавия орел, Толя ми помогна да сляза от коня. Присвих очи към Великия дворец и неговите искрящо бели тераси, украсени със слоеве позлата, и дълги редици от статуи. Той си беше все така грозен и заплашителен, какъвто го помнех.
Василий метна юздите на жребеца към най-близкия прислужник и пое нагоре по мраморните стълби, без дори да погледне назад. Николай изпъна рамене.
— Мълчете си и се постарайте да изглеждате като каещи се грешници — приглушено се обърна към нас. После забърза по стълбите да настигне брат си.