Лицето на Мал беше побеляло. Отрих влажните си длани в кафтана и двамата последвахме царските синове, оставяйки свитата си в подножието на стълбището.
В поредицата от бляскавите зали, през които минавахме, цареше тишина. Стъпките ни отекваха о полирания паркет, а моето безпокойство нарастваше с всяка крачка. Видях как Николай си пое дълбоко въздух пред вратите на престолната зала. Униформата му стоеше безупречно, а чертите на красивото му лице сякаш бяха на някой приказен принц. Внезапно изпитах носталгия по кривия нос и мътните зеленикави очи на Щормхунд.
Вратите се отвориха и церемониалмайсторът обяви:
— Царевич Василий Ланцов и Великият княз Николай Ланцов.
Николай ни предупреди, че нашите имена няма да бъдат извикани, но въпреки това не трябва да се делим от тях двамата с Василий в престолната зала. Ние се подчинихме и с колебливи стъпки поехме подир царските синове, спазвайки почтително разстояние.
Светлосин килим покриваше пода на престолната зала от единия до другия край. В дъното около въздигнат подиум се тълпяха пищно облечени придворни и царски съветници. Над всички тях, седнали на еднакви златни престоли, се издигаха царят и царицата на Равка.
„Няма и помен от някой нов Аппарат“, мина ми през ума, докато ги наближавахме. Доскоро силуетът на свещеника неизменно се мяркаше някъде зад царя, но сега никакъв не се виждаше. Изглежда, не го бяха заменили с друг духовен наставник.
Царят изглеждаше значително по-немощен и хилав в сравнение с последния път, когато го видях. Пилешките му гърди бяха хлътнали още повече, а провисналите мустаци сивееха. Най-фаталната промяна обаче беше настъпила при царицата. Откакто я нямаше Женя да прекроява лицето й, само за няколко месеца тя сякаш беше остаряла с двайсет години. Кожата й, доскоро бяла като каймак, сега беше загубила своята гладкост. Около носа и устата имаше дълбоки бръчки; прекалено ярките ириси бяха избелели до естествения си цвят и вече не поразяваха с лазурната си дълбочина.
Съжалението ми към нея обаче скоро беше изместено от спомена как се отнасяше с Женя. Ако беше сдържала презрението и ненавистта към своята прислужница, може би Женя нямаше да повери съдбата си в ръцете на Тъмнейший. И още толкова други неща можеха да бъдат различни.
Когато стигнахме в подножието на престолите, Николай направи дълбок поклон.
— Царю мой — каза, — моя царице.
В продължение на един дълъг и тревожен миг царят и царицата гледаха мълчаливо своя син. После в царицата сякаш се пропука нещо много крехко. Тя скочи от престола и се втурна надолу по стълбите в облак от коприна и перли.
— Николай! — възкликна, притискайки своя син към гърдите си.
— Мудрая — отвърна той с усмивка и отвърна на прегръдката й.
Сред наблюдаващите в захлас тази сцена придворни се понесе шепот, дочуха се откъслечни ръкопляскания. Сълзи напълниха очите на царицата.
За първи път я виждах да показва истинските си чувства. Царят бавно се надигна, един лакей бързо притича и го поведе надолу по стълбите на подиума. Владетелят явно не беше никак добре. Вече бях сигурна, че наследникът на престола ще се възкачи много по-скоро, отколкото очаквах.
— Приближи, Николай — каза царят и протегна ръка към сина си. — Ела.
Николай подложи свита в лакътя ръка за опора на баща си, майка му увисна от другата страна и тримата напуснаха престолната зала, без дори да дадат вид, че ни забелязват. Василий ги последва. Изражението му остана непроменено, но на мен не ми убягнаха издайнически свитите устни.
Двамата с Мал останахме на място, без да знаем какво да правим от тук нататък. Много хубаво, че царското семейство се оттегли в усамотение, но от нас какво се очакваше? Не бяхме официално освободени, но и никой не ни каза да останем. Царските съветници ни оглеждаха с грубо любопитство, а придворните хихикаха и си шушукаха. Едва се владеех да не запристъпвам нервно от крак на крак; надявах се поне главата ми все още да е горделиво вирната.
Минутите се точеха. Чувствах се гладна, изморена и усещах, че единият ми крак е съвсем изтръпнал, но продължавахме да стоим и да чакаме. По едно време ми се стори, че откъм съседната зала се чуват крясъци. Може би се караха колко дълго още да ни оставят да стърчим и да ги чакаме.
Най-накрая — стори ми се, че беше минал цял час — царското семейство се върна. Царят сияеше. Лицето на царицата беше пребледняло. Василий изглеждаше бесен. Но най-забележителната промяна беше настъпила при Николай. Сега имаше много по-непринуден вид и си беше възвърнал наперената походка, която познавах от борда на „Волкволни“.