„Те вече знаят — помислих си. — Казал им е, че той е Щормхунд.“
Царят и царицата отново седнаха на своите престоли, Василий се изправи зад царя, а Николай застана зад царицата. Тя посегна назад, търсейки ръката му, и той я отпусна на нейното рамо. „Ето как изглежда една майка, когато е с детето си.“ Вече бях достатъчно зряла, за да не усещам толкова болезнено липсата на родителите си, които така и не успях да опозная, но подобни жестове винаги ме умиляваха.
Разнеженото ми настроение обаче тутакси се изпари, щом царят произнесе:
— Прекалено млада си да оглавиш Втора армия.
Дори не благоволи да се обърне директно към мен. Кимнах в знак на съгласие.
— Да, царю мой.
— Изкушавам се още сега да те пратя на смърт, но според сина ми така само ще ти създадем ореол на мъченица.
Подсмръкнах. „На Аппарат това много щеше да му се хареса — помислих и ме полази страх. — Още една жизнерадостна илюстрация за червената книжка: Санкта Алина на бесилката.“
— Той казва, че все още може да ти се има доверие — треперливо продължи царят. — Аз обаче не съм толкова сигурен. Тая история как си се измъкнала от Тъмнейший ми се вижда съвсем неправдоподобна. Не мога да отрека обаче, че Равка има нужда от твоите услуги.
От неговите уста това прозвуча така, сякаш съм някой градинар или провинциален чиновник.
„Покаяние“, напомних си и преглътнах саркастичния отговор.
— За мен ще е велика чест да служа на царя на Равка — отвърнах.
Или царят обичаше да го ласкаят, или Николай ме беше защитил блестящо пред него, защото величеството само изгрухтя.
— Много добре — каза. — Засега временно си назначена за предводител на Гриша.
Възможно ли беше да стане толкова лесно?
— Аз ви… благодаря, Царю мой — заекнах, стъписана от изненада.
— Но запомни — продължи той, размахвайки пръст насреща ми, — получа ли донесение, че заговорничиш срещу мен, или поддържаш каквито и да е отношения с вероотстъпника, ще накарам да те обесят без съд и присъда. — Гласът му се извиси до хленчещ вой. — Хората разправят, че си светица, но за мен си поредната опърпана бежанка. Ясно?
„Поредната опърпана бежанка, или твоят последен шанс да се закрепиш на златния си престол“, помислих си с неочакван яд. Въпреки това преглътнах гордостта и направих колкото се може по-дълбок поклон. Така ли се е чувствал и Тъмнейший? Дали и той е бил принуден да се кланя и да пълзи пред този развратен глупак?
Царят махна неопределено с изпъстрената със сини вени ръка. Вече бяхме свободни да си тръгнем. Погледнах към Мал.
Николай се прокашля.
— Татко — каза, — остана въпросът за следотърсача.
— Ъ? — стресна се царят и погледна така, сякаш са го събудили от следобедна дрямка. — Въпросът…? А, да! — Той втренчи сълзящите си очи в Мал. — Ти си напуснал поста си и не си се подчинил на заповедите на прекия си командир — каза отегчено. — Това се наказва с бесило.
Рязко си поех въздух. Усетих как зад гърба ми Мал се вкамени. Мина ми грозна мисъл: ако Николай търсеше начин да се отърве от Мал, така определено беше най-лесно.
В тълпата около подиума се надигна възбуден шепот. В какво се бях забъркала?! Отворих уста, но преди да произнеса и дума, заговори Николай.
— Царю мой — смирено рече той, — прости, че се намесвам, но следотърсачът е помогнал на Призоваващата слънцето да избегне сигурен плен от враговете на короната.
— Ако изобщо някога е била заплашена от реална опасност.
— С очите си го видях да вдига оръжие срещу Тъмнейший. Той е доверен приятел и съм убеден, че е действал в интерес на Равка. — Царят издаде напред долната си устна, но Николай продължи настоятелно. — Ще се чувствам много по-спокоен, ако знам, че е в Малкия дворец.
Царят се намръщи. „Сигурно вече няма търпение да се наобядва и да си поспи“, помислих.
— Какво ще ни кажеш в своя защита, момче? — попита той.
— Само това, че постъпих както смятах за редно — равно отвърна Мал.
— Изглежда, и според сина ми си имал основателна причина.
— Сигурно всеки човек смята собствените си основания за най-правилни — каза Мал, — но това си беше дезертьорство.