Николай изви очи към тавана, а на мен ми се прииска здравата да раздрусам Мал. Защо поне веднъж не пожертваше тая своя упоритост и праволинейност?!
Царят се намръщи още повече. Всички притихнахме в очакване.
— Е, добре — реши накрая. — Какво пък толкова — още една усойница в гнездото. Тогава ще бъдеш позорно разжалван.
— Позорно?! — избъбрих.
Мал обаче само се поклони.
— Благодаря, царю мой — каза.
Царят вдигна ръка и лениво махна.
— Върви — нареди сприхаво.
Изкушавах се да остана и да поспоря с величеството, но Николай беше втренчил предупредителен поглед в мен, а Мал вече наближаваше вратата. Трябваше да се затичам, за да го настигна, докато вървеше с отсечена крачка по застланата със син килим странична колонада.
Щом излязохме от престолната зала и вратата се затвори зад нас, започнах да говоря задъхано:
— Ще говорим с Николай. Ще го накараме да ходатайства за теб пред царя.
Мал дори не забави крачка.
— Няма смисъл — отвърна. — Знаех, че така ще стане.
По приведените му рамене обаче разбрах, че до последно е таял надежда. Искаше ми се да го хвана за ръка, да го накарам да спре и да му кажа колко съжалявам; да го уверя, че ще намерим начин да поправим нещата. Вместо това подтичвах край него, стараейки се да не изоставам, и си давах сметка, че от всяка врата ни наблюдава по един лакей.
Върнахме се по същия път из пищните и бляскави зали на двореца, после надолу по мраморното стълбище. Фьодор и неговите гришани чакаха при конете — бяха се поспретнали, доколкото е възможно, но ярките им кафтани изглеждаха все така износени и захабени. Тамар и Толя стояха мълчаливо настрани, а златните слънца просветваха върху ризите им от грубо платно. Поех си дълбоко въздух. Николай направи каквото е по силите му. Сега беше мой ред.
Глава 13
Виещата се алея, покрита със ситни бели камъчета, ни преведе през огромния парк на двореца, покрай тучни поляни и декоративни постройки, чак до високите стени на лабиринта от жив плет. Толя, обикновено толкова спокоен и мълчалив, сега седеше присвит на седлото с мрачно стиснати устни.
— Нещо не е наред ли? — попитах.
Не очаквах да ми отговори, но той ме изненада.
— Тук мирише на слабост — каза. — Сякаш на това място хората изведнъж омекват.
Стрелнах с поглед воина гигант.
— Всички сме слаби в сравнение с теб, Толя.
Тамар обикновено се присмиваше на мрачното настроение на брат си, но сега и тя ме изненада.
— Той е прав — каза. — Това място сякаш умира.
Техните думи изобщо не помогнаха на опънатите ми нерви. След аудиенцията в престолната зала се чувствах като на тръни. Самата аз бях стъписана от обзелия ме гняв срещу царя, макар че — светците са ми свидетели — той си го заслужаваше. Този гнусен дърт лъстивец, който натискаше слугините по кьошетата (да не говорим колко калпав пълководец беше) в продължение само на няколко минути заплаши със смърт и двама ни с Мал. При тази мисъл в мен се надигна вълна от ожесточение.
Сърцето ми взе да бие още по-ускорено, когато влязохме в тунела, образуван от сплетените стебла и клони на дърветата. Стволовете ни притискаха от две страни, а високо горе короните ни покриваха със зелен балдахин. Последният път, когато ги видях, бяха още голи.
Скоро отново се озовахме под ярката слънчева светлина. Долу пред нас беше Малкият дворец.
„Липсвал ми е“, осъзнах. Липсвало ми е сиянието на златните му кубета и стените с невиждана дърворезба, в която бяха вплетени всякакви знайни и незнайни зверове. Липсвало ми е синьото езеро, което сияеше като късче небе; малкото островче в него, леко встрани от центъра; белите силуети на павилионите на Призоваващите по брега. Нямаше друго такова място. Чак сега с почуда си дадох сметка колко близко ми е то, почти като дом.
Но не всичко тук беше постарому. Наоколо се виждаха застанали на пост войници от Първа армия с пушки на гърба. Едва ли биха оказали кой знае каква съпротива на група отчаяни и решени на всичко Сърцеразбивачи, Вихротворци и Огнетворци, но посланието беше от ясно по-ясно: на Гриша вече не може да се вярва.
На стълбите чакаха облечени в сиво прислужници, за да се погрижат за конете ни.
— Готова ли си? — прошепна Мал, докато ми помагаше да сляза от коня.
— Кога ще престанете да ме питате все едно и също?! Не ти ли изглеждам готова?