— Очаквахме нещо такова.
— Царят прие аз да поема командването. — „Временно“, помислих си, но не го изрекох гласно.
Надигна се нова вълна от викове. Всички оживено започнаха да обсъждат новината.
Сергей се прокашля.
— Алина, ти си Призоваващата слънцето и ние сме благодарни, че се завърна невредима. Ти обаче нямаш нито уменията, нито опита да водиш военна кампания.
— Опитна, или не, важното е, че имам благословията на царя.
— Тогава ще се обърнем с петиция до царя. Корпоралките са най-висши по ранг и те би трябвало да командват Втора армия.
— Само ти така си мислиш, кръвопиецо.
Още щом чух този копринен глас, вече знаех на кого принадлежи. Въпреки това сърцето ми се сви, когато зърнах черната й като гарваново крило коса.
Зоя пристъпи напред пред групата Етералки. Дребното й тяло плуваше в нежна синя коприна, от която очите й светеха като скъпоценни камъни — отвратителни скъпоценни камъни с дълги мигли.
Трябваше да призова цялата си воля, за да не погледна тутакси каква е реакцията на Мал. Зоя беше същата онази Гриша, която направи и невъзможното да вгорчи живота ми в Малкия дворец. Тя ми се подиграваше явно и зад гърба ми, сплетничеше по мой адрес и даже ми счупи две ребра.
Тя беше същото момиче, което преди много време прикова вниманието на Мал в Крибирск. Не знаех какво точно е станало тогава между тях, но се съмнявах, че се е разминало само с приятен разговор.
— Говоря от името на Етералки — продължи Зоя. — Ние ще последваме Призоваващата слънцето.
С голямо усилие успях да прикрия изненадата си. Най-малко от нея бих очаквала да ме подкрепи. Каква ли игра играеше?
— Не говори от името на всички — глухо се обади Мари.
Знаех, че това не бива да ме изненадва, но все пак ме заболя.
Зоя презрително се изсмя.
— Известно ни е, че подкрепяш Сергей във всичко, Мари. Но това тук не ти е уговорка за среща по късна доба в купалото. Става дума за бъдещето на Гриша и на цяла Равка.
Думите на Зоя бяха посрещнати с дружен кикот, а Мари стана аленочервена.
— Достатъчно, Зоя — сопна й се Сергей.
Напред пристъпи Етералник, когото не познавах. Имаше тъмна кожа и фин белег високо на лявата буза. Бродерията по маншетите му показваше, че е Огнетворец.
— Мари е права, Зоя, ти не говориш от името на всички нас. Ние държим начело на Втора армия да е някой Етералки, но определено не и тя. — Той обвинително ме посочи с пръст. — Та тя дори не е отрасла тук.
— Точно така! — провикна се един Корпоралник. — Тя е Гриша дори по-малко от година.
— Или се раждаш Гриша, или изобщо не си — изръмжа Толя.
„Така е“, казах си и въздъхнах скрито. Явно Толя най-после беше решил да излезе от черупката и да признае истинската си същност.
— Ти пък кой си? — попита Сергей. В тона му прозираше неговата вродена арогантност.
Ръката на Толя посегна към извитата сабя.
— Аз съм Толя Юл-Батаар. Роден съм далече от разлагащия се труп на този дворец и ще бъда щастлив да докажа, че мога да спра сърцето ти.
— Ти си Гриша?! — недоверчиво възкликна Сергей.
— Също като теб — отвърна Тамар със святкащи златисти очи.
— Ами ти? — Сергей насочи вниманието си към Мал.
— Аз съм обикновен войник — отвърна Мал и пристъпи още по-плътно до мен. — Неин войник.
— Като всички нас — допълни Фьодор. — Завърнахме се в Ос Олта да служим на Призоваващата слънцето, а не на някакъв позьор.
Друг Корпоралник скочи на крака.
— Ти си един от страхливците, които си плюха на петите, когато Тъмнейший падна, затова сега нямаш право да ни четеш конско.
— Ами тя?! — провикна се един от Вихротворците. — Откъде да знаем, че не работи за Тъмнейший? Нали с нейна помощ той затри Новокрибирск!
— И е споделяла леглото му! — извика друг.
„Не се унижавай да отричаш“, прозвуча гласът на Николай в главата ми.
— Какви точно са отношенията ви с Николай Ланцов? — настоя един Фабрикатор.
— Какви са отношенията ти с Тъмнейший? — обади се писклив глас.
— Това има ли значение? — попитах хладно, но усетих, че губя самообладание.
— Естествено, че има значение! — възкликна Сергей. — Иначе как да сме сигурни в твоята преданост?