— Нямате право да я разпитвате! — извиси глас един от Призоваващите.
— Защо? — сряза го дръзко някакъв Лечител. — Само защото е жива светица ли?
— Тогава да я завлечем в параклиса, където й е мястото! — изкрещя някой. — Дайте да изгоним и нея, и цялата й паплач от Малкия дворец!
Толя посегна към сабята. Тамар и Сергей едновременно вдигнаха ръце. Видях Мари да вади своя кремък и усетих завихряне от ветровете на Призоваващите, което повдигна полите на кафтана ми. Мислех си, че съм готова за срещата с тях, но не очаквах този пристъп на ярост, който се надигна в мен. Раната в рамото ми запулсира, нещо вътре проби черупката си и излезе на свобода.
Забелязах подигравателната гримаса на Сергей и силата ми изригна с ясна и страховита цел. Вдигнах ръка. Щом им трябва урок, аз ще им го дам. Ще ги оставя да довършат спора над останките на Сергей. Ръката ми описа дъга във въздуха и се насочи срещу тях. Светлината се превърна в острие, наточено като бръснач от моя бяс.
В последния момент някакъв лъч здрав разум прониза булото на заслепилата ме ярост. „Не!“, ужасих се, щом осъзнах какво се каня да направя. Обзетото ми от паниката съзнание се замята отчаяно. Отклоних удара Сеч и насочих силата му високо над главите ни.
Оглушителен трясък отекна в залата. Гриша нададоха викове и отстъпиха, търсейки прикритие покрай стените. Дневната светлина нахлу през назъбената цепнатина отгоре. От силата на моя удар златният купол се беше напукал като черупката на гигантско яйце. Настана мъртвешка тишина. Всички Гриша бяха обърнали лица към мен и ме гледаха потресени и недоумяващи. Преглътнах мъчително, стъписана от това, което направих, но още по-ужасена от онова, което се канех да направя.
Спомних си съветите на Николай и заключих сърцето си. Те не биваше да стават свидетели на моя страх.
— Мислите Тъмнейший за всемогъщ, нали? — проговорих, изненадана от ледената чистота на гласа си. — Но дори не можете да си представите на какво е способен. Единствено аз съм свидетел на онова, което може да причини на света и на хората. Само аз се изправих лице в лице с него и оцелях, за да разкажа.
Дори в собствените ми уши гласът ми звучеше чуждо. Все още усещах как силата пулсира в мен и продължих решително. Завъртях се бавно, взирайки се поред във всяко едно от потресените лица пред себе си.
— Не ме е грижа дали ме мислите за светица, за глупачка или за блудницата на Тъмнейший. Искате ли и занапред да останете в Малкия дворец, ще трябва да ме следвате. Ако не ви харесва, махайте се още тази нощ, иначе ще ви окова във вериги. Аз съм воин. Аз съм Призоваващата слънцето. Аз съм последният шанс, който ви остава.
Прекосих залата и отворих със замах вратите към покоите на Тъмнейший, благодарейки мислено на случайността, че се оказаха отключени. Поех слепешката по коридора, без да знам накъде отивам. Исках само да се махна по-далече от куполната зала, преди някой да е забелязал как треперя от глава до пети.
За късмет открих оръжейната зала. Мал ме следваше по петите и малко преди да затвори вратата след себе си, забелязах Толя и Тамар да застават на пост отпред. Фьодор и хората му сигурно бяха изостанали. Дано успееха да се помирят някак с останалите Гриша. Другият вариант беше да се избият взаимно.
Закрачих напред-назад пред древната карта на Равка, която заемаше цяла една стена.
Мал се прокашля.
— Според мен мина добре.
От устните ми се откъсна истеричен смях, почти хълцане.
— Освен ако целта не е била да стовариш купола върху нас — продължи той. — В такъв случай може да говорим за частичен успех.
Захапах кокалчетата на пръстите си и продължих да крача напред-назад.
— Трябваше някак да привлека вниманието им.
— Значи съвсем съзнателно го направи?
„Едва не убих човек. Исках да убия човек. На везните бяха или куполът, или Сергей, но Сергей много по-трудно щяха да го закърпят.“
— Не съвсем — признах си. Внезапно цялата енергия се оттече от мен. Стоварих се на един от столовете край дългата маса и подпрях глава. — Всички ще си тръгнат — простенах.
— Може би — отвърна Мал, — но аз лично се съмнявам.
Стиснах главата си с ръце.
— Кого заблуждавам?! Не мога да се справя с това. Всичко започва да ми прилича на лоша шега.
— Само дето не ги чух да се смеят — отвърна Мал. — За човек, който представа си няма какви ги вършиш, мисля, че се справи доста добре.