Приближих до леглото и прокарах ръка по хладната калъфка на възглавницата. Мисълта, че Тъмнейший все пак е човек от плът и кръв и е полагал глава тук, за да си почине през нощта като всички простосмъртни, ми носеше известно успокоение. Но наистина ли бях готова да спя в неговото легло, под неговия покрив?
Внезапно осъзнах, че стаята още ухаеше на него. Досега не си бях давала сметка, че той изобщо излъчва някаква миризма. Затворих очи и вдишах дълбоко. Какво беше това? Недоловим полъх на зимен вятър. Голи клони.
Аромат на отсъствие, дъх на нощ.
Раната в рамото ми взе да боде. Отворих очи. Вратите на спалнята бяха затворени. Не ги бях чула да се притварят.
— Алина.
Извърнах се рязко. Тъмнейший стоеше от другата страна на леглото.
Притиснах ръце към устата си, за да не изкрещя.
„Това не е истина — казах си. — Просто халюцинация. Също като в Долината.“
— Моята Алина — тихо прошепна той. Лицето му беше красиво, без белези.
Съвършено.
„Няма да викам за помощ, защото това пред мен не е истинско. Когато се втурнат тук да ме спасяват, нищо няма да намерят.“
Той бавно заобиколи леглото. Стъпките му не издаваха звук. Затворих очи, скрих лицето си в ръце и преброих до три. Когато отново погледнах, той стоеше право пред мен. „Няма да крещя.“
Направих крачка назад и усетих как гърбът ми опира стената. От устата ми се изтръгна задавен писък.
„Няма да крещя.“
Той протегна ръка. „Не може да ме докосне — казах си. — Ръката му просто ще мине през мен като на призрак. Той не е истински.“
— Не можеш да избягаш от мен — прошепна.
Пръстите му погалиха бузата ми. Съвсем истински, от плът и кръв. Усетих ги. Обзе ме ужас. Вдигнах ръце и в стаята плисна ярка светлина, която трептеше нажежена. Тъмнейший се стопи. Отвън се дочуха стъпки. Вратата рязко се отвори и през нея влетяха Мал и близнаците с насочени оръжия.
— Какво стана? — извика Тамар, опипвайки с поглед празната стая.
— Нищо — едва процедих през стиснати устни, надявайки се гласът ми да прозвучи нормално. Зарових ръце в гънките на кафтана, за да не се види как треперят. — Защо?
— Видяхме светлината и…
— Тук е малко мрачно — отвърнах. — Всичко е в черно.
Тримата дълго време не откъсваха очи от мен. После Тамар се огледа.
— Наистина е доста неприветливо. Сигурно ще искаш да обзаведеш по свой вкус.
— Определено.
Близнаците още веднъж огледаха стаята и тръгнаха да излизат. Толя вече мрънкаше на сестра си за вечеря. Мал обаче стоеше край вратата и чакаше.
— Цялата трепериш.
Знаех, че този път няма да ме разпитва. Нямаше и нужда. Трябваше сама да му призная истината, без да се налага да задава въпроси. Но какво можех да кажа — че ми се привиждат призраци? Или че полудявам? И че няма шанс да се спасим, колкото и да бягаме? Или че и в мен зее пукнатина също като в златния купол, но през нея прозира нещо много по-страшно от дневна светлина?
Вместо това мълчах.
Мал кимна отсечено, после си излезе.
Останах да стърча съвсем сама насред пустите покои на Тъмнейший.
„Повикай го обратно — мислех си отчаяно. — Кажи му нещо. Признай му всичко.“
Мал беше на няколко крачки от мен, само през една стена. Можех да го извикам по име, да го върна и да му разкажа всичко: какво се беше случило в Долината, как едва не убих Сергей, какво бях видяла само преди миг. Отворих уста, но в главата ми се въртяха едни и същи думи.
„Няма да крещя. Няма да крещя. Няма да крещя.“
Глава 14
На следващата сутрин се събудих от звука на гневни гласове.
Отначало не осъзнах какво става. Мракът наоколо беше почти непрогледен, нарушаван от един-единствен лъч светлина, който се процеждаше под вратата.
После действителността ме връхлетя с пълна сила. Седнах и затърсих пипнешком лампата на стената до леглото. Запалих я и огледах завесите на балдахина от тъмна коприна, покрития с тъмни плочи под и дърворезбованите абаносови стени. Май наистина се налагаше да променя нещо в обзавеждането на спалнята. Тази стая беше твърде потискаща за начало на деня. Още ми беше странно, че съм не другаде, а в покоите на Тъмнейший и че спя в неговото легло. И че го видях снощи в същата тази стая.