Когато приближих, тя извърна лице към пламъците и седна с гръб към мен. Явно днес беше в особено настроение. Пренебрегнах оскърблението. Известно време седях мълчаливо, защото не знаех откъде да започна.
— Казаха ми, че си се разболяла малко след като заминах.
— Аха.
Изобщо не исках да знам, но въпреки това се насилих да попитам.
— Какво ти стори?
Тя сухо се изсмя.
— Нищо работа в сравнение с онова, на което е способен. И много повече, отколкото беше редно.
— Багра…
— Ти трябваше да заминеш за Новий Зем. Трябваше да изчезнеш.
— Опитах.
— Напротив, ти тръгна на лов — озъби се тя и пак удари с тояжката си по пода. — И какво откри — красива огърлица, с която не можеш да се разделиш до края на живота! Я ела по-наблизо! — нареди ми тя. — Искам да видя за какво съм платила с мъките си.
Покорно се приведох напред. Но щом се обърна към мен, ахнах. Багра сякаш беше остаряла с цял един човешки живот от последната ни среща досега. Черната й коса сега беше оредяла и сива. Острите й черти се бяха размили в неясно петно. Някога твърдо изсечените й устни изглеждаха хлътнали и меки.
Но не това ме накара да отскоча назад. Очите на Багра ги нямаше. На тяхно място зееха две черни дупки, а в призрачните им дълбини се кълбяха сенки.
— Багра… — произнесох задавено. Посегнах да хвана ръката й, но тя се дръпна, щом усети докосването ми.
— Спести ми състраданието си, момиче.
— Какво… ти е сторил?! — Гласът ми трудно се процеждаше през гърлото.
Тя отново дрезгаво се изсмя.
— Остави ме на тъмно.
Гласът й беше твърд и силен, но докато седях край огъня си дадох сметка, че единствен той е останал непроменен. Доскоро Багра беше стройна и жилава, изопната като острието на нож и гъвкава като акробат. Сега древните й ръце леко трепереха, а предишното опънато като тетива тяло изглеждаше мършаво и чупливо.
— Покажи ми — повтори тя, протягайки ръка. Останах неподвижна и й позволих да прокара длан по лицето ми. Кокалестите й пръсти запълзяха като бели паяци по кожата ми, подминаха равнодушно мокрите следи от сълзи, спуснаха се надолу по челюстта, по шията и се спряха върху нашийника.
— О — изрече само с дъх, докато пръстите й опипваха грубите парчета еленовите рога около врата ми. После гласът й стана мек, почти скръбен. — Как ми се иска да бях видяла този елен.
Едва се удържах да не извърна глава, за да не виждам празните очни кухини. Вместо това вдигнах ръкава си и взех едната й ръка. Тя направи опит да се дръпне, но аз я стиснах още по-здраво и опрях пръстите й върху люспите около китката. Тя замръзна.
— Не — пророни, — това не може да бъде!
После заопипва ръбовете на люспите от морския бич.
— Русалие — прошушна. — Какво си направила, момиче?!
Думите й ми вдъхнаха надежда.
— Ти си знаела за другите муски.
Изкривих лице, когато ноктите й се впиха в китката ми.
— Истина ли е? — рязко попита тя. — Истина ли е това, което разправят — че той можел да вдъхва живот на сенките?
— Да — признах.
Приведените й рамене провиснаха още повече. После отблъсна ръката ми, сякаш беше нещо гнусно и нечисто.
— Махай се.
— Багра, имам нужда от помощта ти.
— Казах, махай се.
— Моля те. Трябва да разбера къде да търся жар-птицата.
Хлътналите й устни леко потрепнаха.
— Веднъж вече предадох сина си, малка светице. Защо си мислиш, че пак ще го направя?
— Нали искаше да го спреш — започнах колебливо. — Ти…
Багра удари силно тояжката си в пода.
— Исках да го предпазя да не се превърне в чудовище! Но вече е твърде късно, нали? Благодарение на теб той вече не е човекът, който беше навремето. Вече е отвъд всяко изкупление.
— Сигурно е така — признах. — Но все още има надежда за спасението на Равка.
— Какво ме е грижа мен за тази окаяна страна? Мигар светът е толкова хубав, че да си струва спасяването?!
— Да — отвърнах. — Знам, че и за теб е така.
— Нищо не знаеш, момиче.
— Добре тогава! — възкликнах. Отчаянието ми помете всяко чувство за вина към нея. — Знам, че съм идиотка. Известно ми е, че съм глупачка. И за нищо не ставам. Точно затова имам нужда от твоята помощ!