Светец от Гриша? Или поредният алчен за власт глупак, не устоял на изкушенията? Алчен глупак също като мен. „Забрави за Морозов и неговата лудост.“ Прокарах пръст по свода на каменната арка върху рисунката. Не можеше да не значи нищо. Или просто бе свързана с миналото на Илия и нямаше общо с муските. Нищо чудно да е просто приумица на художника.
Дори да имахме право и наистина да съществуваше указателен знак, който да води към третата муска, той можеше да е навсякъде. Николай беше обиколил почти цяла Равка и никъде не беше видял подобна каменна арка. Дори не бяхме сигурни дали след всичките тия стотици години не се е превърнала в каменни отломки.
В училището оттатък езерото зазвъня звънец и шумно ято от малки гришани нахлу през вратите навън. Те крещяха и се смееха, нетърпеливи да излязат на слънце. Явно училището не беше затворило, въпреки сполетелите ни през последните месеци нещастия. Но ако Тъмнейший наистина се канеше да щурмува двореца, трябваше да отпратя децата. Не исках те да се озоват на пътя на ничевие.
„Волът чувства ярема, но дали птицата усеща тежестта на своите криле?“
Мигар Багра наистина ми беше казала това? Или го бях чула в съня си?
Изправих се и отупах праха от кафтана. Вече не бях сигурна кое ме е потресло по-силно — отказът на Багра да ми помогне или нейният съкрушен вид. Тя не беше просто някаква старица. В нея видях жена, останала без никаква надежда. А заслугата за това беше и моя.
Глава 15
Независимо от името й, оръжейната зала ми харесваше.
Картографът в мен не можеше да устои на старите карти, изрисувани върху животинска кожа и украсени с хитроумни детайли: позлатеният фар при Ос Кърво; планинските храмове в Шу; сирените, които плуваха покрай морските брегове.
Огледах лицата на Гриша, насядали около масата: някои познати, други съвсем нови. Всеки от тях би могъл да е шпионин на Тъмнейший, на царя, на Аппарат. Всеки от тях можеше да чака удобен момент да ме измести и да окупира властта.
Толя и Тамар също бяха вътре. Достатъчно беше да извикам, ако усетя опасност, но всъщност присъствието на Мал ми носеше най-голяма утеха. Седеше от дясната ми страна, все още в дрехите от грубо конопено платно, но със златното слънце, забодено точно над сърцето. Мисълта, че скоро тръгва на лов, никак не ми се нравеше. Трябваше да призная обаче, че това развлечение можеше да му се отрази добре. Мал се гордееше, че е войник.
Макар да опитваше да го крие, беше ми повече от ясно, че присъдата на царя много му тежи. Отношенията ни страдаха и от подозрението на Мал, че премълчавам нещо от него.
Сергей седеше отдясно на Мал, навъсен и със скръстени на гърдите ръце. Никак не му се нравеше да е до някакъв охранител отказатся. Още по-малко му се хареса, че сложих от лявата си страна — място, което се смяташе за почетно — един Фабрикатор. Тя беше момиче от Сули на име Паша. Не я бях срещала досега. Имаше тъмна коса и почти черни очи, а червената бродерия по маншетите й показваше, че е една от Алкемиците — Фабрикатори, чиято специалност бяха химикалите от рода на взривни прахове и отрови.
Давид седеше малко по-нататък от нас; маншетите му бяха избродирани в сиво. Той работеше със стъкло, стомана, дърво и камък — всичко, що е твърдо и масивно. Давид принадлежеше към Дурастите и вече се бях убедила, че е най-умелият измежду тях, защото точно него избра Тъмнейший да изкове нашийника от еленови рога около врата ми. После идваше Фьодор, до него Зоя — както винаги великолепна в сините си одежди на Етералки.
Срещу Зоя седеше Павел — тъмнокожият Огнетворец, който ми се беше нахвърлил така гневно предишния ден. Имаше строги черти и счупен зъб, заради който леко съскаше, когато говори.
Първата част от съвета мина в пресмятане числеността на Гриша по различните гарнизони из Равка и догадки колко са гришаните, които още се крият. Зоя предложи да разпратим вестители, които да разнесат новината за моето завръщане и да обещаят пълно опрощение на онези, които се закълнат във вярност на Призоваващата слънцето. Прекарахме близо час, обсъждайки докъде да се простира опрощението и как точно да го формулираме с думи.
Знаех, че ще трябва да го дам на Николай за одобрение от царя и ми се искаше да действам предпазливо. Най-накрая се спряхме на израза „вярност към престола на Равка и към Втора армия“. Никой от присъстващите не изглеждаше доволен от формулировката, затова бях сигурна, че сме на прав път.