Мал най-сетне се съгласи да отиде на лов.
На следващата сутрин станах рано, за да го изпратя. Разбирах, че в Малкия дворец ще оставаме още по-рядко насаме, отколкото по време на пътуването. Непрекъснато охранявана от Толя и Тамар и постоянно обградена от суетящи се прислужници, вече почти нямах случай да се видя с Мал на четири очи. През нощта лежах будна в леглото на Тъмнейший, припомнях си целувката на Мал в дачата и се чудех дали ще го чуя, ако почука на моята врата.
Даже ми мина през ума аз да почукам на вратата към помещенията на охраната, но не бях сигурна кой е дежурен тази вечер. Само при мисълта, че може да ми отворят Толя или Тамар, изгарях от срам. Изглежда, накрая натрупаната през деня умора си беше казала думата, защото в следващия момент видях, че е съмнало.
Докато стигна фонтана с двуглавия орел, алеята към двореца вече гъмжеше от хора и коне: Василий и неговите приятели благородници, натруфени в разкошни дрехи; офицери от Първа армия в безупречни униформи, а зад тях — цял легион прислужници в бяло и златно.
Зърнах Мал да оправя седлото си близо до една групичка царски следотърсачи. Не беше никак трудно да го открия: открояваше се в селските си дрехи от грубо платно. На гърба му имаше нов-новеничък лъскав лък и колчан стрели, чийто пера бяха оцветени в царските бледосиньо и златисто.
По време на царския лов се забраняваше използването на огнестрелно оръжие, но въпреки това забелязах някои слуги с преметнати на рамо пушки — в случай че изскочилият от гората звяр се окаже не по силите на благородните им господари.
— Зрелището си го бива — казах, приближавайки Мал изотзад. — Колко народ е нужен, за да се отстрелят няколко глигана?
Мал изсумтя.
— Това нищо не е — да беше видяла останалите слуги, които тръгнаха още преди зазоряване, за да подготвят бивака. Защото — да не дават светиите — не можело царският син да чака за чаша горещ чай.
Разнесе се зов на рог и конниците взеха да заемат местата си сред тропот на копита и звън на стремена. Мал поклати глава и опъна юздите.
— Дано тоя глиган е глух — изръмжа.
Огледах парадните униформи и лъснатите до блясък ботуши около себе си.
— Дали пък не трябваше да те натъкмя в нещо по… лъскавко.
— Ето защо пауните не са хищни птици — ухили се той в отговор. Усмивката му беше ведра и открита — първата, която виждах от много време насам.
„Той се радва, че заминава — осъзнах. — Може да ръмжи и да недоволства, но е щастлив.“ Насилих се да не го приемам твърде лично.
— А ти си големият кафяв ястреб, така ли? — попитах.
— Точно така.
— Или може би някой по-едър гълъб.
— Нека си стиснем ръцете за ястреб.
Останалите вече се мятаха по седлата и следваха в тръс първите от ловната група, които се отдалечаваха по чакълестата алея.
— Да тръгваме, Оретцев — провикна се един следотърсач с пясъчноруса коса.
Почувствах се неудобно — бяхме гъсто наобиколени от хора и усетих любопитните им погледи върху себе си. Кой знае колко протоколни нарушения бях допуснала само с това, че изобщо дойдох да си взема довиждане с Мал.
— Е — казах, потупвайки коня му по хълбока, — приятно прекарване. И гледай да не застреляш някого.
— Слушам! Ти също гледай да не застреляш някого.
Усмихнах му се, но усмивката ми излезе малко насилена. Останахме така още миг-два. Мълчанието между нас взе да се сгъстява. Искаше ми се да го прегърна, да заровя лице във вдлъбнатинката между рамото и врата, да го накарам да обещае, че ще се пази. Но не го направих. На устните му се появи печална усмивка. Той се поклони.
— Суверенна моя — каза.
Сърцето ми се сви.
Той се метна на седлото и пришпори коня. Скоро се стопи в реката от ездачи, устремени към златните дворцови порти.
Поех обратно към Малкия дворец с потиснато настроение. Още беше рано, но вече се усещаше, че денят ще е горещ. Тамар ме чакаше от другата страна на образувания от сплетените клони горски тунел.
— Скоро ще се върне — успокои ме тя. — Няма защо да гледаш толкова навъсено.
— Знам — отвърнах и се почувствах като същинска глупачка. Докато се спускахме по поляната към конюшните, дори успях да се засмея. — В Керамзин имах една кукла, която сама си направих от стар чорап. Говорех си с нея всеки път, когато той отиваше на лов. Може това и сега да ме успокои.