Имах чувството, че очаква нещо. Протегнах колебливо ръка и я сложих на рамото му. В мига, когато пръстите ми го докоснаха, той издиша задържания дотогава въздух. Прозвуча ми почти като благодарствена въздишка.
Останахме така за миг смълчани в ореола на светлината от лампите. После той се изправи и отново се поклони.
— Ще чакам пред вратата — каза и потъна в мрака.
Мал се завърна от лова на следващата сутрин. Нямах търпение да му разкажа всичко — какво съм научила от Давид, плановете за ново „Колибри“, странната случка с Толя.
— Той наистина си е странен — съгласи се Мал. — Но няма да навреди, ако все пак се поразровиш из параклиса.
Решихме да отидем заедно. По пътя дотам го накарах да ми разкаже за лова.
— Повечето време прекарахме в игра на карти и пиене на квас. Някакъв херцог така се беше наквасил, че цамбурна в реката. Едва не се удави. Слугите му го измъкнаха за ботушите, но той постоянно се връщаше обратно и все ломотеше, че това бил най-добрият начин за лов на пъстърва.
— Толкова ужасно ли беше? — разсмях се.
— Не, всичко останало си беше в реда на нещата. — Той подритна едно камъче по пътеката. — На теб също щеше да ти е интересно.
— Защо ли не ми се вярва, че щях да се забавлявам.
— Един от царските следотърсачи се кълнеше, че силата ти е измамна.
— И как тогава ми се получава?
— Според него има някаква сложна система от огледала и макари в комбинация с хипноза. Съвсем се обърках от обясненията му.
Изкисках се.
— Не е чак толкова забавно, Алина. Щом се напият, някои от благородниците стават много откровени. Според тях всички Гриша трябва да бъдат арестувани и екзекутирани.
— Вси светии! — задъхах се.
— Просто са изплашени.
— Това не ги извинява — сопнах се, усещайки как в мен се надига гняв. — Ние сме равканци също като тях. Изглежда, са забравили за всичко, което Втора армия е направила за тях.
Мал помирително вдигна ръце.
— Не съм казал, че мисля като тях.
Изпъшках и си изкарах яда на един съвсем невинен клон.
— Знам.
— Все пак си мисля, че донякъде ги спечелих на наша страна.
— И как успя?
— На тях им хареса, че си служила в Първа армия и че си спасила живота на царския син.
Вдигнах въпросително вежди.
— Да, но защото той рискува живота си, за да ни спаси.
— Е, да кажем, че представих фактите малко по-свободно.
— Това на Николай определено ще му хареса. Има ли още?
— Казах им, че мразиш херинга.
— Защо?
— А също и че обичаш сливов кейк. И как Ана Куя те нашари с пръчка, защото си съсипа пролетните пантофки, докато скачаше из локвите.
Сбърчих нос.
— Защо ти е трябвало да им разказваш всичко това?
— Исках да видят и човешкото ти лице — отвърна той. — Досега за тях ти си само Призоваващата слънцето. Гледат на теб като на някаква заплаха — още един могъщ Гриша, не по-различен от Тъмнейший. Аз пък искам да мислят за теб като за своя дъщеря, сестра или приятел. Нека видят просто Алина.
Усетих как в гърлото ми засяда буца.
— Често ли се упражняваш да бъдеш толкова възхитителен?
— Всекидневно — ухили се той. После ми намигна. — Но предпочитам да ми викаш „полезен“.
Параклисът беше единствената запазена постройка от стар манастир, който навремето се издигал на най-високото място в Ос Олта. Мълвеше се, че в него бил коронясан първият цар на Равка. На фона на всичко останало в дворцовия парк, той имаше съвсем аскетичен вид — с варосани в бяло стени и едно-единствено синьо кубе. Вътре нямаше жива душа; личеше си, че просто плаче за основно почистване. Пейките бяха покрити с дебел слой прах, а под стрехите гнездяха гълъби. Докато вървяхме по пътеката между пейките, Мал ме хвана за ръка и сърцето ми подскочи.
Не се наложи да губим много време във вестиария. Няколкото книги по лавиците се оказаха същинско разочарование — просто купчина стари сборници с химни с ронещи се пожълтели страници. Единственото интересно нещо тук беше масивният триптих зад олтара. Върху трите му огромни криле в изобилие от краски бяха изографисани тринайсет светии с милосърдни лица. Разпознах някои от Жития санктя: Лизабета с кървавите рози; Пьотр със забитите в тялото му горящи стрели. Тук беше и Свети Илия с нашийника, оковите и скъсаните вериги.