— Никакви животни — отбеляза Мал.
— Доколкото съм виждала, него никъде не го изобразяват с муските, само с вериги. Единственото изключение е Жития санктя. Не мога да си обясня защо.
По-голямата част от олтара имаше доста запазен вид, но крилото с Илия беше зле пострадало от времето и влагата. Лицата на светиите едва личаха изпод мухъла, а миризмата на плесен беше почти задушаваща. Покрих носа си с ръкав.
— Тук някъде трябва да има теч — каза Мал. — Това място е същинска руина.
Втренчено оглеждах олтара, опитвайки се да различа чертите на Илия под дебелия слой мръсотия. Изглежда, пак попаднахме в задънена улица. Не ми се искаше да го призная дори пред себе си, но вече губех надежда. По едно време почувствах същия странен копнеж; усетих едната си китка гола и беззащитна. Къде беше жар-птицата?
— Може да стоим тук цял ден — обади се Мал, — и той пак няма да ти проговори.
Знаех, че ме дразни, но в мен отново заклокочи гняв. Не знаех обаче към кого е насочен — към него ли, или към мен самата.
Тръгнахме да си ходим и в този момент аз се заковах на място. В полумрака край вратата ни чакаше Тъмнейший, седнал на една пейка в най-плътната сянка.
— Какво има? — попита Мал и проследи погледа ми.
Чаках окаменяла. „Виж го и ти — замолих се безмълвно, — моля те, виж го и ти.“
— Алина! Какво става?
Забих нокти в дланта си.
— Нищо — отвърнах. — Как мислиш, дали пак да не претърсим вестиария?
— Не ми се вярва от там да изскочи нещо.
Насилих се да се усмихна и тръгнах.
— Сигурно си прав. Просто не ми се искаше да става така.
Докато минавахме покрай Тъмнейший, той обърна глава и ни изпроводи с поглед. Сложи заговорнически пръст на устните си, после склони чело в престорена молитва.
Отвън на чист въздух, далече от задушливия плесенясал дъх на параклиса, малко се посъвзех. Мислите ми обаче продължаваха трескаво да препускат. Това се беше случило отново. По лицето на Тъмнейший нямаше и следа от белезите. Мал не го виждаше. Това трябваше да означава, че не е истински, просто някакво видение. Но първата вечер, когато бяхме в неговата стая, той ме докосна. Усетих пръстите му върху бузата си. Що за халюцинация можеше да създаде толкова силна илюзия?
По целия път, докато прекосявахме гората, треперех неудържимо. Дали тези видения не бяха демонстрация на новата мощ на Тъмнейший? Ужасявах се от мисълта, че е открил начин да прониква в мислите ми. Другата възможност обаче беше още по-страшна. „Не може да нарушаваш законите на този свят, без да си платиш цената.“ Притиснах ръка към тялото си и усетих как люспите на морския бич се затоплят от допира на кожата.
„Забрави Морозов и неговата лудост.“ Ами ако всичко това няма нищо общо с Тъмнейший? Ами ако полудявам.
— Мал… — започнах, без да съм сигурна какво точно искам да кажа, — третата му…
Той постави пръст върху устните си и това толкова приличаше на жеста на Тъмнейший, че едва не се препънах. В следващия момент обаче дочух пукот на съчки и измежду дърветата се показа Василий.
Не бях привикнала да виждам царския син извън Великия дворец и за момент просто го наблюдавах, без да мръдна. После се съвзех от стъписването и се поклоних.
Василий кимна в отговор, пренебрегвайки Мал. Ако го беше забелязал изобщо. За него „слугите“ бяха прозрачни като стъкло.
— Мой Царевич — поздравих го.
— Алина Старков — отвърна с усмивка той, — надявам се да ми отделиш малко от времето си.
— На вашите услуги — отвърнах.
— Ще чакам по-надолу по пътеката — каза Мал, стрелвайки Василий с подозрителен поглед.
Царският син го изчака да се отдалечи.
— Дезертьорът май още не се е научил къде му е мястото.
Потиснах гнева си.
— Какво мога да направя за вас, Мой Царевич?
— Предпочитам да ме наричаш Василий — каза той, — поне когато сме насаме.
Примигнах недоумяващо. Никога не бях оставала насаме с царския син, а и сега не изгарях от желание да го правя.
— Настани ли се вече удобно в Малкия дворец? — попита той.
— Да, благодаря, Мой Царевич.
— Василий.
— Не зная дали е редно да се обръщам към вас така, защото е в противоречие с протокола — отвърнах високопарно.
— Но на брат ми говориш на малко име.