— За съжаление съществуват и други необходими неща, освен чистият въздух.
И макар чувствата обикновено да не се отразяваха върху лицето му, на нея И се стори, че сега долови следа от тях в гласа му.
— Мразиш тези неща, нали?
Алекс я изгледа изненадан, дори с известно безпокойство. Как виждаше това, което той тъй грижливо се стараеше да скрие?
— Чиста загуба на време е да мразиш необходимото. — Подкани я с жест да се качи, затвори вратата и заобиколи от другата страна. Не погледна към охраната и с нищо не показа, че забелязва присъствието им. — Колана — напомни й и включи двигателя.
— Какво? А, да. — Ив спря да репетира речта си и закопча ремъка на мястото му. — Винаги ми е било приятно да се разхождам из Кордина — подхвана тя. Дръж се приятелски, напомни си мислено. Дръж се естествено, а после стреляй, когато най-малко го очаква. — Такъв хубав град. Никакви небостъргачи, никакви кубове от стъкло и стомана.
— Продължаваме да даваме отпор на определен вид прогрес. — Алекс се включи в ненатовареното движение. — Нееднократно хотелски вериги са правили опити да прокарат идеята за изграждане на курорти. Което си има своите предимства, разбира се. Повишаване на заетостта, развитие на туризма.
— Не — поклати твърдо глава Ив. — Не си заслужава за нищо на света.
— И това от дъщерята на строителен магнат?
— Това, което и където е построил татко, е добро. Хюстън… Хюстън е съвсем друго нещо. Град като него има нужда от развитие.
— Неколцина в Съвета са ма мнение, че Кордина също има нужда от развитие.
— Грешат. — Тя се обърна с лице към него. — Очевидно и принц Арманд мисли, че не са прави. А ти? Когато дойде твоят ред, ще им позволиш ли да разровят крайбрежието?
— Не. — Той извърна глава към морето. — Някои неща трябва да останат неизменни. Дворецът е най-високата сграда в страната. Докато фамилията Бисет е там, така и ще бъде.
— Това чувство за величие ли с?
— Това е наследство.
— Толкова сме различни — рече Ив тихо като на себе ся. — Говориш за наследство а имаш предвид векове на отговорност и традиция. А аз си представям бизнеса на баща ми и главоболията, които ще се паднат някому един ден. Или пък се сещам за вазата от Фаберже на майка ми. За мен, а и навярно за повечето американци, наследството е нещо материално. Можеш да го пипнеш. За теб то е по-неосезаемо, ала стотици пъти по-задължаващо.
Известно време Алекс мълча. Тя не предполагаше колко силно му бяха подействали думите й.
— Имаш по-дълбок усет, отколкото съм очаквал.
Ив му хвърли бърз поглед и точно толкова бързо отмести очи. Нямаше да му позволи да я развълнува. Не смееше да го допусне.
— Защо го правиш?
— Какво правя?
— Разхождаш ме край морето, идваш в театъра. Защо ме целуваш по този начин?
— По кой начин?
Тук тя щеше да се засмее, ако се чувстваше малко по уверено, а не като без почва под краката.
— По който и да е. Защо изобщо ме целуваш?
Той се замисли, докато оглеждаше за някое закътано местенце край морската дига.
— Най-очевидният отговор е защото искам.
— Изобщо не е очевиден. Никога преди не си го искал.
— Жените не са толкова прозорливи, колкото им се иска да ги смятат. — Алекс спря, изключи двигателя и пъхна ключовете в джоба си. — Истината е, че го искам още от първия миг, в който те видях. Да се поразходим ли?
Докато Ив седеше поразена, той слезе от колата и заобиколи от нейната страна.
— Трябва да разкопчаеш предпазния колан.
— Не е вярно.
— Страхувам се, че ще ти е трудно да ходиш по брега, ако си вързана за седалката.
Тя се справи след известно затруднение със закопчалката, после изскочи от колата.
— Имам предвид, че това, което каза преди малко, не е вярно. Ти дори не ме и поглеждаше, а когато го правеше, беше само за да ми се озъбиш.
— Поглеждал съм те. Неведнъж. — Алекс я хвана за ръка и тръгна към пясъка. Пръстите й бяха сковани, неотзивчиви. Това не го притесни. Беше му по лесно да сломи съпротивата й, когато Ив се дърпаше и го предизвикваше. Единственият миг, в който почувства пълното й покорство, го бе уплашил неимоверно. — Морето го предпочитам вечер, когато туристите са се разотишли.
— Това е изключено.
Усмивката му беше по-открита и приятна, отколкото си спомняше да я бе виждала някога.
— Изключено е да ми харесва спокойствието ли?
— Ще ми се да престанеш да извърташ нещата по този начин. — Тя издърпа ръката си и отстъпи крачка-две назад. — Не ми е ясно що за игра играеш.
— А ти какви харесваш? — Стоеше на място и доволен, дори с чувство на облекчение наблюдаваше смущението й. Сякаш това я приближаваше до него, без той самият да бе предприел нещо за целта.