— Не съм твърдяла, че изпитвам чувства — отвърна бавно Ив. — Ала да речем, че е така, просто от теоретична гледна точка. Александър наистина е съвършено неподходящ за мен. Нещо повече, аз не съм подходяща за него. Имам работа, на която много държа. Свързана съм с друга страна. Свикнала съм да правя това, което аз реша, както и когато реша, без да мисля как ще изглежда в очите на пресата. Никога не съм била на „ти“ с правилата, което си пролича и в училище. Александър живее по правила. Длъжен е да го прави.
— Правилно — кимна Габриела и отпи от кафето. — Знаеш ли, Ив, доводите ти са абсолютно верни.
— Нали? — Усети леко присвиване в стомаха, но му се противопостави и рече по-твърдо. — Точно така.
— Казах, че те разбирам и това е истина. Спрямо човека, към когото питаех чувства, аргументите бяха почти същите и точно толкова верни.
Ив си наля още кафе. Май живееше само на кофеин, мина й през ум.
— И какво направи?
— Омъжих се за него.
Ив сподави неволната си усмивка и приседна на ръба на бюрото.
— Много благодаря.
Габриела остави чашата си, нищо, че Ив бе изпила вече три кафета, които едва ли щяха да я успокоят. Любовта прави хората много уязвими, независимо от твърденията им колко са силни. Не толкова отдавна самата тя се намираше в същото смутно и объркано състояние, когато изпитваше непреодолима нужда от любов и се страхуваше да обича.
— Обичаш ли Алекс?
Любов. Най-могъщата дума. Лесно бе да отрече. Откровеността изискваше далеч повече усилия. Ала Габриела заслужаваше истината.
— Не съм си позволявала да мисля за това.
— Мисленето няма много общо с тази работа. Но нека не те насилвам повече.
Ив се пресегна и докосна ръката й. В гласа й прозвуча искрена обич.
— Бри, ти никога не ме насилваш.
— А бих могла — отвърна малко рязко Габриела. — Дори се изкушавам. Ала вместо това ще те помоля да не забравяш, че Алекс положи доста усилия, докато се научи да сдържа чувствата си. На страната й с нужен силен и обективен управник. Никак не му е леко понякога, както и на хората около него.
— Бри, в основата на нещата не са чувствата ми към Алекс.
— За тези, които сами определят съдбата си, чувствата винаги са и основата на нещата.
Де да беше толкова просто. Тогава тя би могла да открехне вратата поне за миг и да застане лице в лице със собствените си чувства и желания. Но не смееше. Те можеха да се окажат по-големи и по-силни от нея. Беше въпрос на самозащита. На самоотбрана. Не искаше да мисли, че бе въпрос на самосъхранение.
— Бри, при положение, че толкова държа на вашето семейство, не мога да си позволя емоционална обвързаност с някой, който трябва да постави дълга и държавата над мен. Звучи егоистично, но…
— Защо, звучи човешко.
— Благодаря ти. Знаеш ли, ако… — Прекъсна я телефонът върху бюрото. — Не, не ставай — спря тя Габриела, която се надигна. — Само секунда. Ало?
— Ив Хамилтън?
— Да?
— Вие сте близка на кралската фамилия. Ако ви вълнува тяхното благополучие, предайте им да вземат пол внимание следното предупреждение. — Гласът я смрази не по-малко от думите. Беше металически, не се разбираше дали бе на мъж, или на жена.
— Кой се обажда?
— Борец за справедливост. Предупреждение. Последно и единствено. Франсоа Дебок да бъде освободен от затвора до четиридесет и осем часа или човек от кралския дворец в Кордина ще умре.
Със сърце в гърлото, Ив хвърли поглед към Габриела. Приятелите й, семейството й. Заплахата не грозеше някаква безлична титла, а хора, които обичаше. Стисна слушалката и се опити да прогони обзелата я паника.
— Само страхливец праща анонимни заплахи.
— Предупреждение — поправи я гласът. — И обещание. Четиридесет и осем часа.
Щракването от прекъсване на връзката отекваше в главата й дълго след като бавно бе поставила слушалката на мястото й.
Стоеше вцепенена от страх, който не остана незабелязан. Габриела стана, приближи се и сложи длан върху ръката й.
— Какво има?
Ив постепенно започна да идва на себе си. Видя напрегнатото лице на Габриела, независимо от старанието й да запази самообладание. Това сякаш я накара да се опомни, бързо се изправи.
— Къде са бодигардовете?
— В коридора.
— Колата ти тук ли е?
— Да.
— А шофьорът?
— Аз сама карах.
— Трябва да отидем в двореца. Някой от охраната ще пътува с нас. Ще ти обясня по пътя.
В кабинета на принц Арманд тримата седяха и подеха напрегнат разговор. Цигарен дим изпиташе помещението, висеше във въздуха и се смесваше с аромата на свежи цветя и миризмата на стара кожа. Често стаите придобиват характера на този, който ги обитава. Тази излъчваше сила, спокойствие, безпрекословност. Решенията, взимани тук, рядко бяха плод на привързаност и никога резултат на емоции. За взетите тук решения после не се съжаляваше, когато пламъкът на гнева или болката от скръбта отшумяваха.