Александър стана. Имаше нужда да изразходи излишната енергия, натрупала се от сдържаното желание за действие, вместо за приказки. С разума си съзнаваше правотата на Рийв. Успешното елиминиране на Дебок изискваше време и търпение. Но в душата си… Той искаше разплата, нейното мрачно удовлетворение. Ала и сега, както винаги, нямаше друг избор, освен да постави желанията си на второ място след необходимостта.
— Имаш ли някого предвид?
Рийв изтръска цигарата си.
— Ще имам след седмица.
— А междувременно?
— Междувременно предлагам да продължим с подобряване на мерките за сигурност, да продължим наблюдението над хората на Дебок и да се готвим за следващия му ход. Такъв ще има. — Той говореше в началото на Александър, после обърна поглед, спокоен и невъзмутим, към принц Арманд — И то скоро.
Арманд кимна.
— Оставям на теб да се свържеш с Жермен в посолството в Париж. Навярно утре, след разговора ги с Линът, ще си готов с доклада за охраната на двореца.
— Точно така.
— Добре. А сега ще си позволя да отделя малко време и да се поинтересувам за своите внуци. — Арманд се усмихна и в очите му се появи топлина. Осанката му остана непроменена.
— Те са палавници.
— Слава Богу — засмя се принцът доволно и смехът разведри напрегнатата атмосферата. — Дано някой ден най-голямата ни грижа да са техните пакости в градината.
На вратата се почука припряно и силно. Арманд само леко повдигна вежда при това неочаквано прекъсване, но не помръдна. Стойката му беше все така изпъната. Понеже Александър беше прав, той му направи знак да види какво има. Щом вратата се отвори. Ив пристъпи напред.
Алекс на мига забеляза необичайната й бледност, трескаво разширените й очи. Чу учестеното й дишане. Стоеше пред нея на прага, като отчасти й препречваше пътя и отчасти я скриваше от поглед.
— Александър — протегна тя несъзнателно ръце към него. Благодари на Бога, че бе жив и здрав, а гърлото й се сви само при мисълта какво може да стане.
— Трябва да говорим с татко — каза Габриела. — Къде е Бенет?
— В Хавър. Връща се утре.
Не му беше нужно обяснение. Очите на Ив, тонът на сестра му бяха достатъчни. Мълчаливо отстъпи назад и ги пусна да влязат.
Забравила за протокола и официалния поздрав, Ив се втурна напред. Отиде право при Арманд. Той беше станал иззад бюрото. Въпреки състоянието си, тя забеляза осанката му на принц, а не на приятел.
— Ваше Височество, обадиха ми се по телефона в Центъра само преди минути. Трябва да пуснете Дебок от затвора до четиридесет и осем часа.
Очите му станаха непроницаеми. Тя можеше да се закълне, че бе видяла как върху им бе паднало було.
— Това настояване ли е, или съвет?
Преди да отговори, Габриела сложи ръка на рамото й.
— Чрез Ив беше предадено предупреждение. Казаха й, че ако Дебок не бъде освободен, член от кралското семейство ще умре.
Къде са чувствата му, питаше се Ив, без да сваля очи от принца. Къде бе страхът за близките, за него самия? Той я гледаше спокойно, после й посочи с жест да седне.
— Александър, мисля, че на Ив ще й се отрази добре малко коняк.
— Ваше Височество, моля ви, не за мен трябва да се тревожите. Никой не заплашва мен.
— Моля те, Ив, седни. Много си бледа.
— Аз не… — Лек натиск от ръката на Габриела върху рамото й спря протеста. Пое дълбоко дъх, за да успокои трескавата си реч и опита наново: — Ваше Височество, не мисля, че това е празна заплаха. Ако Дебок все още е в затвора, след две денонощия ще последва опит за покушения върху някой от вас.
Александър постави чаша в ръцете й. Тя вдигна поглед и за миг забрави всички присъстващи в стаята, освен него.
Това може да си ти, помисли с внезапен ужас. Ако го убият, животът й бе свършен.
Щом мисълта придоби ясни очертания, я порази като гръм. И без това бледо, лицето й съвсем побеля. Сведе бързо поглед и го заби в чашата. Ала беше видяла истината в очите. Обичаше го и винаги го бе обичала, колкото и невъзможно да бе това. Преди можеше да отрича, да не признава. Сега, когато над него бе надвиснала опасност, чувствата й завладяха не само сърцето, но и разума.
— Ив?
Тя притисна с пръсти очите си. Виеше й се свят.
— Извинявай, не те чух.
Рийв заговори търпеливо:
— Може да ни е от помощ, ако знаем какво точно казаха по телефона или поне това, което си спомняш.
— Добре. — Това й помогна, някак си й помогна да се съвземе. Върна мислите й към действителността. Първо отпи от коняка, носле поле малко по-спокойно: — Отначало той попита за името ми.
— Сигурна ли си, че беше мъж?