Ив понечи да отговори бързо, ала се спря.
— Не, не съм. Гласът веднага ме обезпокои, направи ми впечатление, че е някак механичен, не като изкуствен, а сякаш пуснат през машина.
— Твърде възможно — промърмори Рийв. — Продължавай.
— Той каза… Спомена нещо от сорта, че съм близка на кралското семейство и трябва да им предам предупреждението. Франсоа Дебок да бъде пуснат от затвора до четиридесет и осем часа или човек от двореца в Кордина ще умре. — Тя отпи отново. Устните й бяха пресъхнали. — Аз само успях да му кажа, че анонимни заплахи изпращат страхливците.
Не забеляза одобрителния проблясък в очите на Арманд, който я наблюдаваше, нито ръката на Александър върху облегалката на стола й. Той погали лекичко косата й. Ив и това не усети, но се почувства успокоена.
— Тогава пак повтори, че това е предупреждение и обещание.
— Какъв беше акцентът? — попита Рийв. — Американски, европейски?
Тя притисна слепоочията си, сякаш напъвайки се да си спомни.
— Нямаше акцент, не се усещаше никакъв акцент. Гласът беше много равен и безизразен.
— През оператор ли се обаждаше?
Ив вдигна поглед от чашата.
— Не зная.
— Това можем да го проверим. Щом веднъж са я използвали, възможно е пак да го направят. Предлагам да подслушваме телефона на Ив в Центъра и да й назначим охрана.
— Не ми трябва охрана — заяви тя с почти надменна решителност, която накара Арманд отново да я изгледа. — Никой не заплашва мен, Ваше Височество, аз се безпокоя за вас. За нас и вашето семейство. Искам да помогна.
Арманд стана и заобиколи бюрото. Постави леко ръце на раменете й я и целуна по двете бузи.
— Твоята загриженост, скъпа моя, е искрена, идва от сърцето. Оценяваме я и сме ти признателни. Ала трябва да ни позволиш и ние да имаме грижа за теб.
— Ще приема охраната, ако това ще намали тревогата ви.
Неохотното й съгласие го накара да се подсмихне незабележимо. Не беше нито страхлива, нито глупава, а упорита, дори твърдоглава. Като собствените му деца.
— Благодаря ти.
И да бе доловила ироничната нотка, Ив не й обърна внимание.
— Какво ще направите?
Каквото е необходимо да се направи.
— Няма ли да пуснете Дебок?
— Не, няма да го пуснем.
Не се изненада. Нищо друго не бе и очаквала. Капитулацията не слагаше край на заплахите.
— Но ще вземете предпазни мерки, нали? Всички вие?
Погледът й се плъзна към Александър и спря там. За миг, дори само за част от мига, сърцето й говореше чрез очите. Той видя там нещо повече от загриженост, повече от тревога. Нищо друго не бе желал досега така, както да се потопи в онова, което видя, да потъне в меката му топлина. Остана неподвижен, обвързан завинаги от своя ранг и своя дълг.
— Не за първи път и не за последен Дворецът получава заплахи — заяви Алекс.
Тя усети надменността в тона му. Ала под нея, някъде съвсем под повърхността долови жаждата му за ответни действия, за решителен отпор. Обърна глава.
— Габриела — отрони с плаха надежда.
— Ив, не можем да позволим заплахи да управляват живота ни. Отговорни сме за нашия народ.
— Ние принадлежим на народа си, малката ми — добави Арманд меко и хвана ръцете й в своите. — Стените на този дворец са не за да се крием зад тях, а за да ги защитаваме.
— Но не може всичко да продължава просто така, все едно нищо не се е случило!
— Ще бъде направено всичко необходимо. — Гласът на Арманд сега беше по-твърд, по-властен. — Няма безогледно да рискувам живота на семейството си. Няма да се излагаме на риск.
Тя сякаш се бе изправила пред непоклатима стена — Арманд с Александър и Габриела от двете му страни, Рийв до тях. Помисли си за Бенет. Безгрижния и нехаен Бен, който също щеше твърдо да застане редом с тях.
— Явно трябва да съм доволна и на това.
— Ти си ми като собствено дете — целуна Арманд ръката й. — Моля те като баща, като приятел, имай ми доверие.
— Стига да ми е позволено да се тревожа.
— Имаш позволението ми.
Ив нищо повече не можеше да направи, нямаше какво повече да каже. Колкото и да им бе близка, си оставаше външен човек.
— Трябва да се върна в Центъра. — Взе чантата си, като се бореше с потискащото чувство, че бе безсилна да стори каквото и да било повече. Хвърли поглед към Рийв. — Пази ги. — Направи кратък реверанс и бързо напусна кабинета.
Насред стълбата се сети, че бе без кола. Това малко неудобство сякаш отприщи нещо в душата й. Закри лице с шепи и стисна зъби, за да не ревне на глас. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и реши, че в това й състояние щеше да е по-добре да иде пеш.
— Ив, нямаш кола — спря я гласът на Александър вече на долната площадка.